— Какво е станало? — попитах.
— Обадих се на Каролин — отвърна той.
— И?
— Детегледачката е болна. А Каролин са я повикали в болницата. Някой трябва да стои със Сам, докато тя е на работа.
— Ахъм — промърморих.
Той не изглеждаше и грам корав, когато попита:
— Дали не бихме могли да слезем до Тендърлоин утре?
Поклатих глава.
— Няма да ходиш там сама — уточни Чарлз. Нали?
Взирах се в огромния като планина мъж и въздъхнах.
— Не мога да чакам, Чарлз.
— Да, но Тендърлоин… — той понижи глас, сякаш дори произнасянето на името твърде високо би домъкнало тълпа сводници и проститутки около нас. — Не можеш да идеш там сама нощес!
— Ходила съм и на по-лоши места, Чарлз. Ще се справя.
— Не, няма да те оставя да слезеш там сама. Каролин може просто да потърси друга детегледачка или да откаже на болницата — той се усмихна, когато го казваше. Винаги се радваше да помогне на приятел. Каролин щеше да му го изкара през носа. И, което беше по-лошо, не исках да водя Чарлз с мен. На човек му трябва нещо повече от корав вид.
Ами ако Гейнър е надушил, че ще разпитвам Уанда? Ако открие Чарлз и си помисли, че и той е забъркан? Не. Беше егоистично да рискувам живота на колегата си. Той има четиригодишен син. И съпруга.
Харолд Гейнър щеше да изхруска Чарлз за закуска. Не можех да го забърквам. Той беше едра, добродушна и щастлива да услужи мечка. Сладка, пухкава мечка. Не ми трябваше плюшено мече за подкрепление. Трябваше ми човек, който ще успее да се справи с евентуалните изпратени от Гейнър предизвикателства.
Хрумна ми една идея.
— Прибери се у дома, Чарлз. Няма да ида сама. Обещавам!
Стори ми се, че той се колебае. Сякаш не ми вярваше напълно. Представете си, моля ви се!
— Анита, сигурна ли си? Няма да те зарежа ей тъй на!
— Тръгвай, Чарлз! Ще си взема подкрепление!
— Че кого можеш да намериш по това време?
— По-добре не питай. Върви у дома при сина си!
Той изглеждаше неуверен, но облекчен. Всъщност, и бездруго не му се искаше да слиза в Тендърлоин. Може би късата каишка на Каролин бе точно онова, което Чарлз искаше и търсеше. Извинение за всичко, което всъщност не му се искаше да прави. Що за основа за един брак!
Но пък, ако колата и така върви, защо да я поправяш?
Чарлз си тръгна след продължителни извинения. Но аз знаех, че се радва да се махне. И щях да запомня, че е бил доволен да се разкара.
Почуках на вратата на кабинета. Тишина, после:
— Влез, Анита!
Откъде бе разбрал, че съм аз? Нямах намерение да питам. Не исках и да знам.
Жан-Клод се преструваше, че проверява цифрите в огромна счетоводна книга. Стори ми се древна — с пожълтели страници и избледняващо мастило. Счетоводна книга като копие на онази, в която Боб Кречит е пишел в студената коледна вечер26.
— Какво съм сторил, за да заслужа две посещения в една нощ? — попита вампирът.
Почувствах се глупаво, изправена лице в лице с него. Губех толкова време в опити да го избягвам. А сега възнамерявах да го поканя да дойде с мен да поровим в каналите. Но пък с един куршум щях да сваля два заека. Щях да зарадвам Жан-Клод, а и всъщност не исках да ми се сърди, ако можех да го избегна. Пък и ако Гейнър се опиташе да тръгне срещу Господаря, бях готова да заложа на Жан-Клод!
Та нали само преди няколко седмици и вампирът бе сторил същото с мен? Беше ме избрал за свой герой. Беше ме изправил срещу чудовище, което бе убило трима вампири-повелители. И се бе обзаложил, че накрая ще се сбия и с Николаос. Е, победих я, макар и доста трудно.
Какво пък, сосът за печената гъска става и за печения гъсок. Усмихнах му се сладко. Бях доволна, че можеше да ми върне услугата толкова бързо.
— Би ли желал да ме съпровождаш из Тендърлоин?
Той примигна, а на лицето му се изписа изненада като у истински човек.
— С каква цел?
— Налага се да разпитам една проститутка по случай, върху който работя. Нуждая се от подкрепление.
— Подкрепление ли? — поинтересува се Жан-Клод.
— Трябва ми подкрепление, което да изглежда по-зловещо от мен самата. Ти подхождаш за ролята.
Той се усмихна блажено:
— Ще ти бъда телохранител!
— Дал си ми достатъчно поводи за мъка, време е за разнообразие да направиш и нещо мило!
Усмивката се стопи.
— И откъде тази внезапна промяна на чувствата, ma petite?
— Наложи се подкреплението ми да си иде вкъщи да гледа синчето си.
— А ако аз не пожелая да дойда?
— Отивам там сама — уточних.
— В Тендърлоин?
— Ахъм.
Вампирът внезапно се озова до бюрото и тръгна към мен. Не го бях видяла да се изправя.