— Ще се постарая — съгласи се той.
— Не се старай, мамка му, направи го!
Жан-Клод се усмихна достатъчно широко, че да проблеснат връхчетата на зъбите му.
— Разбира се, ma petite!
В дълбините на стомаха ми се разгаряше паника. Стиснах здраво юмруци.
— Ако ме наречеш така още веднъж, ще те ударя!
Той лекичко разшири очи, устните му помръднаха. Осъзнах, че се опитва да не се засмее. Мразя, когато смятат заплахите ми за забавни.
Жан-Клод беше един нагъл кучи син и исках да го нараня. Да го нараня, защото ме плашеше. Разбирах тази нужда и я бях изпитвала и спрямо други хора. Това е желание, което може да доведе до изблик на насилие. Взирах се в леко развеселеното му изражение. Вампирът беше едно снизходително копеле, но ако помежду ни някога се стигнеше до истинско насилие, един от нас щеше да умре. При това имаше нелош шанс това да съм аз.
Веселието се оттече от лицето му — гладко и сладко, и арогантно.
— Какво има, Анита? — Говореше тихо и интимно. Гласът му можеше да ме омае и погълне при все горещината и движението наоколо. Какъв дар.
— Не ме натиквай в ъгъла, Жан-Клод! Повярвай ми, не ти се иска да ме лишаваш от всички възможности!
— Нямам представа за какво говориш — призна той.
— Ако нещата станат въпрос на живот и смърт, заставам на моя страна. Не го забравяй.
Той просто ме гледаше в течение на секунда-две. След това примигна и кимна.
— Вярвам ти напълно. Но не забравяй, та… Анита, че ако ме нараниш, ще нараниш и себе си. Аз мога да преживея напора на твоята смърт. Въпросът, amante de moi27, е дали ти можеш да преживееш моята…
Amante de moi? Какво, по дяволите, значеше това? Реших да не питам.
— Проклет да си, Жан-Клод, проклет да си!
— Това, скъпа ми Анита, е било факт далече преди да ме срещнеш!
— Това пък какво значи?
Погледът му бе по-невинен отвсякога.
— Ами, Анита, нали собствената ти католическа църква e обявила всички вампири за самоубийци? Ние сме автоматично прокълнати.
Поклатих глава.
— Вече съм към Епископалната, но и бездруго нямаше това предвид.
Той се засмя. Звукът бе като коприна, галеща основата на врата ми. Беше приятно и нежно усещане, но ме накара да потреперя.
Отдалечих се от вампира. Оставих го да си стои пред гнусната витрина. Тръгнах сред тълпата от курви, уличници и клиенти. Никой на тази улица не бе по-опасен от Жан-Клод. Бях го довела тук да ме защитава. Какъв майтап. Каква глупост! Каква гнусота!
Спря ме юноша на не повече от петнадесет години. Носеше потник без риза и беше със скъсани джинси.
— Интересуваш ли се?
Беше малко по-висок от мен. Имаше сини очи. Две други момчета точно зад гърба му се взираха в нас.
— Рядко слизат жени насам — отбеляза новият ми познат.
— Ужасно си прав… — изглеждаше ми невероятно млад. — Та къде мога да намеря Сакатата Уанда?
Едно от хлапетата зад гърба му се обади:
— Любителка на сакатите, Исусе!
Съгласна бях с мнението му.
— Та къде? — и вдигнах двайсетачка. Беше твърде голяма сума като за това сведение, но може би, ако я дадях на хлапето, щеше да се прибере у дома по-рано. Може би с двайсетина долара щеше да откаже на някоя от колите, които обикаляха по улицата. Двадесет долара — това щеше да промени живота му. Като да си пъхнеш пръста в атомна експлозия.
— Тя е точно пред „Сивата котка“. В края на улицата.
— Благодаря! — дадох му банкнотата. Ноктите му бяха мръсни.
— Сигурна ли си, че не искаш малко екшън? — гласът му бе тих и несигурен, също като погледа.
С ъгълчето на окото си мернах Жан-Клод да напредва през тълпата. Приближаваше към мен. В опит да ме защити. Обърнах се отново към момчето:
— Около мен се върти толкова екшън, че не знам какво да го правя.
Той се намръщи с озадачено изражение. Нищо, съвсем нормално. И аз бях озадачена. Какво прави човек с вампир-повелител, който не ще да те остави на мира? Хубав въпрос. За нещастие се нуждаех от хубав отговор.
24
Сакатата Уанда се оказа дребна жена, седнала в една от онези спортни инвалидни колички, които се използват за състезания. Носеше тренировъчни ръкавици и мускулите на раменете й се движеха под загорялата кожа, докато се избутваше. Дългата кестенява коса се сипеше в нежни вълни около много сладкото й лице. Гримът й беше нанесен с вкус. Носеше бляскава металносиня блуза без сутиен. Дългата й до глезените пола беше с поне два пласта многоцветен кринолин, а стъпалата й се криеха в стилни черни ботуши.
Напредваше към нас с добро темпо. Повечето проститутки, мъже и жени, изглеждаха обикновени. Не бяха облечени крещящо — шорти, бюстиета. В тази жега кой би ги обвинил? Предполагам, че ако носиш мрежести гащеризони, ченгетата просто по инстинкт стават подозрителни.