После, когато се преместих до морето, моите ежедневни «разходки» ми бяха създали странна слава и представителите на отсрещния пол се опитваха да ме завоюват, само защото им се струвах изискано приключение. А сериозните господа направо изпадаха в ужас от начина ми на живот, бях нещо несъвместимо с подредените им възгледи.
С времето се измориха да се интересуват от мен, или пък аз се изморих да очаквам някого, с когото да споделям всичко от себе си, не зная. Така или иначе се отдръпнах напълно от хората и останахме само аз и морето.
Сега идваше този непознат, който ме изтръгна от блаженото равновесие на душата, до което бях достигнала, който ме караше да се чувствам неспокойна.
Как можеше!
И все пак… един разговор би бил интересен, освен това… Какво се криеше зад неговата настойчивост? Нямах нито тайни, нито пари. За какво ли му бях?
Кимнах.
— Правя го само заради усмивката ви.
— Какво ми е на усмивката? — попита той.
— Имате усмивка на делфин и се надявам, че сте доброжелателен като тях — отвърнах закачливо. Това за усмивката беше вярно.
Сигурно нямаше чувство за хумор, защото лицето му се вкамени.
— Извинете, ако ви обидих — казах с разкаяние, но той не обърна внимание. Видях, че момчето го погледна ухилено, после погледна и към мен. Можех да се закълна, че малката случка от преди миг му бе донесла несъмнено удоволствие.
— Ще занеса новината, докато вие се разберете! — каза тържествуващо то и хукна към плажа.
— Каква новина и къде ще я носи? — намръщих се.
— Моля ви, да вървим, ще поговорим и за това.
Избрахме една пейка на главната алея на Морската градина.
— За какво ще разговаряме?
Мисля, че той беше малко объркан, изглежда искаше да ме пита за нещо, но се притесняваше отново да не се покаже нетактичен. Трябва да бъда искрена и да призная, че предположих участието му в някакво ново религиозно или духовно учение, може би нещо свързано с морето.
— Илс каза, че ви е създал известни неприятности.
— Илс? Момчето?
Той кимна.
— Не точно неприятности — свих рамене. Не исках да обвинявам хлапето, беше ми симпатично, а и сигурно вече не си правеше подобни шеги.
— Това е било през октомври, нали?
— Да! — повдигнах учудено вежди. А може би беше журналист от друг град, научил за моите странности?
— Колко време плувахте, преди да го видите за първи път?
— Около час, може би малко повече.
— И често ли плувате?
— Всеки ден.
— Всеки ден? Дори днес?
— Да, дори днес.
Той замълча. Изглежда импровизираният разпит беше приключил.
— Да ви кажа ли какво си мислите сега? — реших да го подразня.
Мъжът обърна главата си към мен и ме порази странното отсъствие на израз в очите му. Имаше нещо нечовешко в този миг у него, нещо което ме уплаши, още повече заради начина, по който той отвърна.
— За-а-а ка-а-акво? — говореше протяжно, като плоча, пусната на бавен ход.
Успях все пак да запазя хладнокръвие и отвърнах.
— Че съм малко… смахната.
Тогава той се засмя. Смееше се заразително, малко пискливо, в сравнение с иначе басовия му глас.
— Не-е-е ни-ищо-о-о по-одо-бно-о — каза най-сетне той, още по-провлачено от преди, но този път съвсем не прозвуча страшно. Когато той се смееше, в лицето му се появяваше нещо детско, мило и невинно. Стана ми неудобно, че съм могла да се изплаша от него. Не би могъл да крие нищо, което да ме застраши по някакъв начин, сигурна бях.
— До-обре — той се успокои и говорът му стана равен почти както в началото. — Не бива да ви измъчвам повече. Ще се опитам да ви обясня, но както вече споменах, ние не сме свикнали да даваме пояснения, така че бъдете още мъничко търпелива с мен.
— Не се ли чувствате отделена от другите хора, не сте ли мислили за тях с известно пренебрежение, защото им убягва нещо важно за вас, каквото е морето? — въпросът му ме свари неподготвена.
— Може би имате право. — повдигнах рамене. — Но не е много трудно да се отгатне.
— Не, наистина.
Той мълчеше, аз също, докато най-сетне нетърпението ме накара да възкликна:
— Кажете всичко без заобикалки.
— Едва ли бихте ми повярвали — той махна отсечено с ръка, така бързо, че отново ме учуди, а той добави:
— Хората не разбират непознати неща.
После каза:
— А-аз не съм човек!
Странно, но бях склонна да му повярвам, онова изражение преди минути го бе издало, както и протяжния говор в моменти на вълнение и подсъзнанието ми навярно бе регистрирало тревожния факт.
— Какъв сте тогава? — попитах на свой ред, опитвайки се да сдържа смеха си, който би бил явен признак на истерия.
— Всъщност вие го казахте преди малко, без да разберете. Аз съм делфин.