Сибин Майналовски
Усмивка в полунощ
До полунощ оставаха още броени часове. Въпреки че имах достатъчно време, предпочетох да тръгна по-рано от вкъщи: нямах работа у дома, а и видът на празната къща ме подтискаше. Излязох на улицата и бавно закрачих по добре познатия ми път. Навън отдавна валеше красив пухкав сняг, който вече беше успял да покрие с няколкосантиметрова пелерина всичко наоколо. Малкото минувачи по улиците ме поглеждаха доста озадачено, а някои дори подозрително — самотен мъж с гарвановочерна коса и плащ, който не бе по-светъл от нея, който замислен и отнесено върви през странно контрастиращото с белотата си снежно вълшебство… Мда, гледката отстрани навярно наистина беше необичайна, но на мен не ми пукаше кой знае колко. Така или иначе всичките зяпачи след една-две минути нямаше да си спомнят нищо за мен — бях се погрижил за това.
Вятърът започваше да се усилва. Вдигнах качулката, за да предпазя поне малко очите си. За това, че евентуално мога да премръзна до кости, не се притеснявах ни най-малко: когато стигнех в „Зелената котка“, щях да се сгрея за броени секунди. А и в крайна сметка за един Черен маг отвратителното време, лошото настроение и провалената любов са най-сладки, както обичаше да казва учителят ми.
О, знам, че ако спра някого от вас на улицата и се представя „Приятно ми е, Тери Сторн, Черен маг“, най-вероятно ще ми се изсмеете в очите. Нашето прогнило, отчуждено, невярващо и в себе си тъпо американско общество не може да проумее, че в доминираното от компютри трето хилядолетие може да има и място за хора като мен. Именно заради глупавите предразсъдъци професията ми (тоест, това, което ми изкарва хляба) е съвсем различна, а това ми е само хоби — масълцето върху филийката, така да се каже. Виж, ако ме попитате как се съчетава журналистиката с магията, доста ще се затрудня да ви отговоря. Но пък в крайна сметка всичко си има и добра страна… както в случая с изчезналата диамантена огърлица на съпругата на сенатор Донахю и последвалите мистериозни събития — нали за този материал получих първия си „Пулицър“. Някога ще трябва да опиша и този случай по-подробно, само дето не знам кога ще е това. Въобще сядам зад компютъра с голяма неохота. Ако не пиша тези историйки обаче, моите приятели ме карат да им ги разказвам, а разказвач от мене, честно казано, не става. В крайна сметка аз съм човек на писането…
Потънал в тези размисли, въобще не усетих как се приближавам до мястото, закъдето се бях запътил. Опомних се едва когато започнаха добре познатите ми усещания: въздухът около мен сякаш се сгъсти и придоби плътност като на желе или прекалено сладък сироп, през който трябваше да си пробивам път с усилие. Човек, който не беше посветен в тайната на мястото, въобще нямаше да може да измине тези няколкостотин последни метра — съпротивлението (което той нямаше дори да усети) щеше да го отклони леко встрани към Парк Лейн или някоя от съседните улици. Моят добър приятел Айвън Рийс — също постоянен клиент в „Зелената котка“ и адски добър физик — веднъж се опита да ми обясни нещо за това, но ми надрънка толкова много непонятни за мен термини, че аз, честно казано, нищо не разбрах. Схванах единствено най-баламската метафора, която той употреби накрая, когато видя, че гледам по-тъпо и от хакер, седнал пред афганистански компютър. Та значи според него мястото, където се намираше кръчмата, било нещо от рода на онези камини, които топлят повече от една стая, понеже имат не един, а няколко отвора и преминават през стената. На това място пространството и времето били смачкани в такава здрава каша, че не означавали нищо повече от безсмислен набор от звукове. Ето затова клиентите бяха толкова разнородни — от рицари с тежки двуръчни мечове, целите заковани в желязо, през напълно нормално изглеждащи банкери, адвокати и лекари, та чак до странно облечени мъже, жени и други същества, някои от които може би бяха жители на Земята, а други — на планети или епохи, които само Мракът знаеше със сигурност. Впрочем, въпросът с разбираемостта в кръчмата беше повече от прекрасно уреден — всеки разбираше това, което приказват другите. Всеки от посетителите беше дошъл в онази кръчма, която беше в неговия град, време или планета… само че всички те бяха всъщност една-единствена — прословутата „Зелената котка“. Схванахте ли? Не се притеснявайте, и аз отначало гледах умно. Учителят ми (с когото между другото се бях запознал не на друго място, а естествено в „Котката“) обичаше да казва: „Не е грях да не разбираш нещо; грях е да се правиш, че разбираш, и да сториш куп глупости заради незнанието си“.
Междувременно, докато се унасях в тези мисли, неусетно бях успял да стигна до тежката врата на „Зелената котка“ — масивен дъб, обкован с железни ленти, който ухаеше така, сякаш вчера е бил отсечен, рендосан и лакиран. Когато я бутнах и прекрачих прага, както винаги усещането за плътен и непроходим въздух изчезна веднага щом вдишах с пълни гърди аромата на атмосферата вътре. Ухаеше на дим от камината, на гъст и ароматен тютюн (пустият му Рей Макгавърн, кога ли беше сварил да попълни запасите си от хобитски пушилист?! В "Зелената котка хобити не бяха стъпвали от години… Явно пак е нарушавал забраната да се ходи до Средната земя…), на невероятно умело приготвени ястия, от които дори коремът на току-що обядвал би се развълнувал, на борови иглички от младото коледно дръвче в ъгъла и на какво ли още не. Усмихнах се. Вече бях във втория си роден дом.