Дж. Д. Селинджър
Устата ми хубава, очите ми зелени
Когато телефонът иззвъня, прошареният мъж попита доста галантно младата жена дали би предпочела той да не вдига слушалката. Тя го чу, като че ли някъде отдалеч, и обърна лице към него, затворила едното си око — това към светлината — и отворила неестествено широко другото, което беше толкова синьо, че изглеждаше едва ли не виолетово. Прошареният мъж й каза да се отмести по-бързо и тя се надигна на десния си лакът точно толкова бързо, колкото да не излезе, че нехае. После отметна с лявата ръка косите от челото си и каза:
— Боже мой, не зная. Впрочем ти как мислиш?
Прошареният мъж отвърна, че за него няма бог знае какво значение дали ще се обади, или не, пъхна лявата си ръка под мишницата на младата жена, над лакътя, на който се беше подпрял, и запровира пръстите си нагоре, проправяйки си път между топлата кожа на ръката и гърдите й. С другата ръка посегна към телефона. Но, за да го достигне, трябваше да се надигне малко, при което той закачи с тила си абажура. В този миг светлината, макар и доста силна, беше особено благоприятна за прошарената му, почти побеляла коса. При все че беше разрошена, личеше, че е подстригана скоро или по-право, че е редовно поддържана. Вратът и сколуфите бяха взети по обикновеному — ниско, но отстрани и отгоре косата бе оставена въздълга и това й придаваше малко „по-специален вид“.
— Ало! — отекна гласът му в слушалката.
Младата жена го наблюдаваше, подпряна все тъй на лакътя си. Очите й, по-скоро само широко отворени, отколкото зорки или любопитни, отражаваха предимно собствената си големина и цвят.
От другия край на жицата долетя мъжки глас — безжизнен като камък и все пак някак грубо, неприятно припрян:
— Лий? Събудих ли те?
Прошареният мъж погледна за миг наляво към жената.
— Кой е там? — попита той. — Артър, ти ли си?
— Да. Събудих ли те?
— Не, не. В леглото съм, но чета. Да не се е случило нещо?
— Ама наистина ли не те събудих? Кажи честно.
— Не, не… съвсем не — отвърна прошареният мъж. — Да ти кажа право, аз спя по някакви си четири часа на…
— Знаеш ли защо ти се обаждам, Лий? Абе ти не забеляза ли случайно кога си тръгна Джоуни? Да си е тръгнала случайно със съпрузите Еленбоген?
Прошареният пак погледна наляво, но този път високо, не към младата жена, която сега го наблюдаваше като някакъв, млад, синеок ирландски полицай.
— Нищо не мога да ти кажа, Артър — каза той, вперил поглед нагоре към другия, тънещ в полумрак край на стаята. — Тя не си ли тръгна с тебе?
— Не, боже мой, не. Значи, ти изобщо не си я видял да си тръгва?
— Ами… не, често казано, не съм, Артър — отвърна прошареният. — Всъщност да ти кажа право, нищо не видях цялата вечер — ни Джоуни, ни дявол. Още от вратата оня досадник — французин ли е, виенчанин ли е, дявол го знае — се лепна за мен и изкарахме цяло заседание. Тия кучета, чужденците, гледат с четири очи, ако може да изкопчат някой безплатен юридически съвет. Но защо питаш? Какво има?
— Господи, знам ли? Нищо не знам. Нали я знаеш каква е, като се зареди и я прихванат. Просто не знам. Може само да е…
— Звъня ли у Еленбоген? — попита прошареният.
— Да. Още не са се прибрали. Ох, не знам. Боже мой, та аз дори не съм сигурен, че си е тръгнала с тях. Знам само едно. Само едно, дявол да го вземе! Край вече — омръзна ми да си блъскам главата! Истина ти казвам! Този път ти говоря сериозно. Омръзна ми! Цели пет години! Исусе Христе!
— Хайде стига, успокой се малко, Артър — каза прошареният мъж. — Нали ги знаеш какви са Еленбоген — сигурно са се метнали заедно с нея на някое такси и са отишли да прекарат няколко часа в Гринидж Вилидж. Сигурно ще ти цъфнат и тримата след…
— Имам чувството, че се натиска някъде с някое копеле. Просто имам такова чувство. Нали си я знам — зареди ли се, винаги ще свие някой копелдак в кухнята. Край вече! Този път говоря сериозно, кълна ти се! Цели пет идиотски…
— Откъде се обаждаш, Артър? — попита прошареният. — От дома ли?
— Да, от дома. Дом, сладък дом… Господи!
— Е, помъчи се все пак малко да се… Слушай… ти да не си пиян бе или какво?
— Не знам. Откъде да знам, дявол да го вземе!
— Добре, послушай ме сега. Успокой се. Просто се успокой. Боже мой, нали ги знаеш какви са Еленбоген? Сигурно са изпуснали последния влак. И сигурно всяка минута ще ти цъфнат и тримата с повишено, кабаретно…
— Еленбоген са се прибрали вече.
— Откъде знаеш?
— От жената, дето им гледа детето. Ние си водим с нея разни хитри разговори. Страшно сме близки. Просто сме като две…
— Е добре де, тогава какво? Я се стегни малко и се успокой — каза прошареният. — Сигурно тримата ще ти се изтърсят всеки миг. Послушай ме. Нали я знаеш Лиона. Дявол знае на какво се дължи това, но всички стават ужасно весели, като дойдат в Ню Йорк. Нали знаеш?