— Скоро всеки мъж, жена и дете в Кентърбъри ще знае, че кралските хора убиха архиепископ Томас в катедралата. Но това е само началото. Вестта ще се разнесе из цяла Англия, а след това по цялото Християнство.
Усещаше, че ги губи. На някои от лицата се появи неудовлетворение и разочарование. Един мъж извика:
— Но какво ще правим?
Филип разбра, че имаха нужда от конкретно действие, и то незабавно. Невъзможно бе да ги призове на кръстоносен поход и след това да ги прати да спят.
Кръстоносен поход, помисли си той. Това беше идея.
Каза:
— Утре ще отнеса този меч до Рочестър. Вдругиден — до Лондон. Ще дойдете ли с мен?
Повечето гледаха объркано, но някой отзад подвикна:
— Да!
После още един-двама извикаха в съгласие.
Филип повиши леко глас:
— Ще разкажем за случилото се тук във всеки град и село в Англия. Ще покажем на хората меча, който уби Свети Томас. Ще им дадем да видят петната от кръв по свещеническите му одежди. — Разгорещи се и даде малко воля на гнева си: — Ще вдигнем своя вик на възмущение, за да се разнесе по цялото Християнство, да, чак до Рим. Що обърнем целия християнски свят срещу диваците, които извършиха това ужасно, светотатствено престъпление!
Този път повечето от тях извикаха в съгласие. Чакали бяха някакъв начин да изразят чувствата си и сега той им го даваше.
— Това престъпление — изрече той бавно, а гласът му се извиси до вик. — Няма. Никога. Да бъде. Забравено!
Зареваха одобрително.
Изведнъж той разбра къде трябва да иде.
— Да започнем нашия кръстоносен поход сега!
— Да!
— Ще пренесем този меч по всяка улица в Кентърбъри!
— Да!
— И ще кажем на всеки гражданин отсам стените на какво бяхме свидетели тази нощ!
— Да!
— Донесете свещи и ме последвайте!
Вдигнал високо меча, закрачи право през средата на катедралата.
Последваха го.
Ликуващ премина през цялата катедрала. Някои от монасите и свещениците закрачиха до него. Нямаше нужда да поглежда назад: чуваше стъпките на стотиците хора зад себе си. Излезе през главната врата.
Последва миг на тревога. Отвъд смрачената овощна градина видя войници да тършуват в епископския палат. Ако следовниците му се сбиеха с тях, кръстоносният поход можеше да се превърне в улична свада, когато едва бе започнал. Изведнъж се уплаши, зави рязко и поведе множеството през най-близката порта вън на улицата.
Един от монасите поде химн. Зад спуснатите кепенци на къщата се виждаше светлина от лампи и огнища, но докато процесията минаваше, хора отваряха вратите си, за да видят какво става. Някои разпитваха минаващите. Други се вливаха в множеството.
Филип зави на един ъгъл и видя Уилям Хамли.
Уилям стоеше пред една конюшня и като че ли беше смъкнал ризницата си, преди да се качи на кон и да напусне града. Имаше няколко мъже със себе си. Всички те гледаха с очакване, сигурно бяха чули песнопението и се бяха зачудили какво става.
Когато процесията със запалени свещи се приближи, Уилям отначало изглеждаше озадачен. После видя счупения меч в ръката на Филип и разбирането го осени. Зяпна за миг стъписан, след което извика:
— Спрете това! Заповядвам ви да се разпръснете!
Никой не му обърна внимание. Мъжете с Уилям се притесниха: дори с мечовете си бяха уязвими срещу тълпа от над сто ревностни опечалени.
Уилям се обърна пряко към Филип:
— В името на краля, заповядвам ти да прекратиш това!
Филип мина покрай него, понесен от напора на тълпата.
— Късно е, Уилям — извика му през рамо. — Много късно!
III
Хлапетата дойдоха рано за бесенето.
Вече бяха тук, на пазарния площад в Шайринг, замерваха котките с камъни, тормозеха просяците и се биеха помежду си, когато Алиена пристигна, сама и пеш, облечена в евтино наметало с качулка, за да скрие самоличността си.
Застана на разстояние и се загледа към бесилката. Не беше имала намерение да идва. Гледала бе много обесвания през годините, докато играеше ролята на граф. След като вече нямаше тази отговорност си беше мислила, че ще е щастлива да не види повече човек, увиснал на въжето, до края на живота си.
Но това беше друго.
Вече не действаше като граф, защото брат й Ричард бе загинал в Сирия — не в битка, по ирония на съдбата, а в земетресение. Вестта бе стигнала до нея чак след шест месеца. Не беше го виждала от петнайсет години и никога вече нямаше да го види.
Горе на хълма портите на замъка се разтвориха и затворникът излезе с охраната си, последван от новия граф на Шайринг, Томи, синът на Алиена.
Ричард така и не беше имал деца, тъй че племенникът му го наследи. Кралят, зашеметен и обезсилен от скандала с Бекет, бе приел линията на най-малкото съпротивление и бързо бе утвърдил Томи за граф. Алиена с готовност беше предала властта на по-младото поколение. Беше постигнала с графството това, което искаше. Шайринг отново беше богат и процъфтяващ, със земя с тлъсти овце, зелени поля и здрави мелници. Някои от по-големите и по-напредничави земевладелци бяха последвали примера й в орането с коне, като хранеха животните си с овеса, израснал по системата за тригодишно редуване на посевите. Вследствие на това земята можеше да изхрани много повече хора, отколкото под прогресивното управление на баща й.