Томи щеше да бъде добър граф. Точно за това беше роден. Джак дълго време бе отказвал да го разбере — искаше синът му да стане строител. Но накрая бе принуден да признае истината. Томи така и не можеше да издяла камък в права линия, но беше роден за водач и на своите двайсет и осем години беше решителен, твърд, умен и справедлив. Обикновено вече го наричаха Томас.
Когато той пое властта, хората очакваха Алиена да остане в замъка, да се заяжда със снаха си и да си играе с внучетата. Тя се беше изсмяла на предположенията. Харесваше жената на Томи — хубаво момиче, една от по-малките дъщери на графа на Бедфорд — и обожаваше трите си внучета, но на своите петдесет и две години все още не бе готова да се оттегли от активен живот. Двамата с Джак си бяха взели голяма къща близо до приората Кингсбридж — в някогашния бедняшки квартал, макар вече да не беше такъв — и се беше върнала към търговията с вълна, купуваше и продаваше, договаряше се с цялата си предишна енергия и бързо въртеше парите.
Групата за екзекуцията навлезе в площада и Алиена се съвзе от унеса си. Вгледа се в затворника, който залиташе в края на едно въже с вързани зад гърба ръце. Беше Уилям Хамли.
Някой отпред го заплю. Тълпата на площада бе голяма, защото много хора се радваха да видят края на Уилям, а дори за онези, които не таяха ненавист към него, бе голямо събитие да видят бивш шериф обесен. Но Уилям беше замесен в най-ужасното убийство, за което някой можеше да си помисли.
Алиена не беше познавала, нито си беше представяла някога нещо, сравнимо с реакцията към убийството на архиепископ Томас. Новината се бе разнесла като пожар из Християнството, от Дъблин до Йерусалим и от Толедо до Осло. Папата се беше оттеглил в траур. Континенталната половина на империята на крал Хенри бе поставена под възбрана, което означаваше, че църквите бяха затворени и нямаше никакви служби, освен кръщенета. В Англия хората започнаха да правят поклонничество до Кентърбъри, все едно че беше светилище като Сантяго де Компостела. Освен това се бяха случвали чудеса. Вода, смесена с кръвта на мъченика и нишки от мантията, която бе носил при убийството си, изцеряваха болни не само в Кентърбъри, но из цяла Англия.
Хората на Уилям се бяха опитали да откраднат трупа от катедралата, но монасите бяха предупредени и го бяха скрили. И сега той се съхраняваше в каменна гробница, а поклонниците трябваше да пъхат глави в дупка в стената, за да целунат мраморния саркофаг.
Това бе последното престъпление на Уилям. Беше се върнал бежешком в Шайринг, но Томи го бе арестувал и обвинил в светотатство, а съдът на епископ Филип го бе намерил за виновен. Обикновено никой нямаше да посмее да осъди шериф, защото бе служител на Короната, но в този случай в сила беше обратното: никой, дори кралят, нямаше да посмее да защити един от убийците на Бекет.
Уилям щеше да свърши зле.
Очите му бяха зяпнали диво, устата му зееше олигавена, стенеше несвързано и на предницата на туниката му имаше петно, където се беше подмокрил.
Алиена загледа как старият й враг залитна слепешком към бесилките. Спомни си младия, нагъл и безсърдечен младеж, който я бе изнасилил преди трийсет и пет години. Не беше за вярване, че се е превърнал в стенещото и изплашено до смърт получовешко същество, което виждаше сега. Дори дебелият, страдащ от подагра, разочарован стар рицар, какъвто беше в по-късния си живот, нямаше нищо общо с това. Той започна да се бори и да врещи, когато се приближи към бесилката. Войниците го задърпаха като прасе, поведено към кланицата. Алиена не намери жал в сърцето си: можеше само да изпита облекчение. Уилям нямаше никога да тероризира никого повече.
Риташе и пищеше, докато го вдигаха на волската кола. Приличаше на животно с почервенялото си лице, подивял и мръсен. Но звучеше като дете, докато ломотеше, стенеше и ревеше. Нужни бяха четирима души да го задържат, докато пети слагаше клупа около врата му. Бореше се толкова много, че възелът се затегна, преди да се смъкне и започна да се души от собствените си усилия. Войниците се отдръпнаха. Уилям се загърчи задавен и тлъстото му лице стана мораво.