— Да, лорде.
— Кой е най-зле?
— Ателстън не е плащал от две години, но хич не му провървя със свинете и…
Уилям заговори едновременно с него и го прекъсна:
— Кой от вас е Ателстън?
Един висок прегърбен мъж на около четиридесет и пет пристъпи напред. Имаше изтъняла коса и сълзливи очи.
— Защо не си ми плащал рента?
— Господарю, имотът е малък и нямам кой да ми помага, след като момчетата заминаха да работят в града, а и с треската по свинете…
— Един момент — прекъсна го Уилям. — Къде заминаха синовете ти?
— В Кингсбридж, господарю, да работят на новата катедрала там, че искат да се оженят, както се полага на млади мъже, а пък земята ми няма да изхрани три семейства.
Уилям закъта това в паметта си, да обмисли по-късно сведението, че младите са отишли да работят в катедралата в Кингсбридж.
— Имотът ти все пак е достатъчно голям, за да издържа едно семейство, но рентата си не плащаш.
Ателстън заговори пак за прасетата си. Уилям го загледа мрачно, без да слуша. „Знам защо не си плащал“, мислеше си. „Знаел си, че господарят ти е болен и си решил да го мамиш, докато е негоден да наложи правата си. Другите четирима длъжници са мислели същото. Грабили сте ни, докато бяхме слаби!“
За миг се изпълни със самосъжаление. Петимата се бяха подсмихвали на хитростта си, сигурен беше. Е, сега щяха да си научат урока.
— Жилбер и Хю, хванете този селянин и го дръжте — заповяда той спокойно.
Ателстън още говореше. Двамата рицари слязоха от конете си и се приближиха до него. Разказът му за свинската треска замря. Мъжете го хванаха под мишниците и той пребледня от страх.
Уилям заговори на Уолтър със същия спокоен глас.
— Взе ли си ръкавиците?
— Да, лорде.
— Сложи ги. Дай урок на Ателстън. Но гледай да остане жив, за да разкаже.
— Да, лорде.
Конярят извади от дисагите си чифт кожени ръкавици с тънки метални брънки, пришити на кокалчетата на пръстите и по дланта. Нахлузи ги бавно. Всички селяни гледаха в ужас, а Ателстън захленчи от страх.
Уолтър слезе от коня, отиде до нещастника и го шибна в стомаха с облечения си в ръкавица юмрук. Ударът в корема беше болезнен и силен. Мъжът се преви на две, останал без дъх, за да може да извика. Жилбер и Хю го дръпнаха нагоре, а Уолтър го удари в лицето. Кръв швирна от устата и носа му. Една никаквица от тълпата, трябваше да е жена му, изпищя и скочи към Уилям с рев:
— Спрете! Оставете го! Не го убивайте!
Уолтър я блъсна настрани и две други жени я награбиха и я издърпаха назад. Тя продължи да пищи и да се бори. Другите селяни гледаха настръхнали и смълчани, докато Уолтър продължаваше да налага систематично Ателстън. Тялото се отпусна под ударите му, лицето му плувна в кръв и очите се затвориха, щом изгуби съзнание.
— Пуснете го — разпореди се най-сетне Уилям.
Жилбер и Хю изпълниха заповедта. Ателстън се свлече на земята и остана да лежи неподвижно. Двете жени освободиха съпругата му и тя притича до него, смъкна се на колене и захлипа. Уолтър свали ръкавиците и забърса кръвта и парчетата плът от металните брънки.
Уилям вече бе загубил интерес към жертвата си. Огледа из селото и забеляза нова на вид, двуетажна дървена постройка, вдигната на брега на потока. Посочи към нея и попита Артър:
— Какво е онова там?
— Не съм го виждал преди, милорд — отвърна Артър притеснено.
Уилям реши, че го лъже.
— Воденица е, нали?
Артър сви рамене, но безразличието му не беше много убедително.
— Точно там до потока, не виждам какво друго може да е.
Как можеше да е толкова нагъл, след като току-що бе видял един селяк пребит почти до смърт по негова заповед? Уилям заговори почти отчаяно:
— Позволено ли е на крепостните ми да строят мелници без мое разрешение?
— Не, лорд.
— А знаеш ли защо е забранено?
— За да носят зърното си в мелниците на господаря и да му плащат за меленето.
— И господарят ще има приход.
— Да, ваша милост. — Артър говореше със снизходителния тон на човек, обясняващ нещо елементарно на дете. — Но ако платят глоба за строежа на мелница, господарят също толкова се облагодетелства.
Този негов тон беше влудяващ.
— Не, доходът няма да е същият. Глобата изобщо не е толкова, колкото иначе биха плащали селяните. Точно затова обичат да строят мелници. И точно затова баща ми никога нямаше да им позволи.
Без да остави възможност на Артър да отговори, пришпори коня си и подкара към воденицата. Рицарите му го последваха, а селяните се проточиха след тях в накъсана тълпа.
Уилям се смъкна от коня. Нямаше съмнение за какво служи постройката. Голямо водно колело се въртеше под напора на бързо течащия поток. Колелото въртеше дебела ос, която влизаше през страничната стена на сградата. Беше здрава дървена конструкция, направена да трае дълго. Който я беше построил, явно очакваше да я използва спокойно години занапред.