Когато наближиха Кингсбридж, той пришпори коня си и дружината му го последва. Бързата поява винаги бе по-впечатляваща. Минувачите се свиваха встрани от пътя или скачаха в нивите, по-далече от големите коне.
Изтрополиха по дървения мост, като вдигнаха оглушителен шум и пренебрегнаха събирача на такси, но тясната улица пред тях бе запушена от кола, натоварена с бъчви вар и теглена от два грамадни, бавно движещи се вола. Рицарските коне се принудиха да забавят рязко.
Докато следваха талигата нагоре по хълма, Уилям се заоглежда. Вдигнати набързо нови къщи запълваха пространствата между по-старите сгради. Зърна дюкян за храни, пивница, ковачница и обущарница. Усещането за благополучие бе несъмнено. Жегна го завист.
Нямаше много хора по улиците, обаче. Навярно всички бяха горе в приората.
С рицарите зад себе си последва волската кола през манастирските порти. Не по такъв начин бе планирал да се появи и го жегна притеснение, че някои хора можеха да забележат и да му се изсмеят, но за щастие никой и не погледна към него.
За разлика от запустялото градче извън стените, манастирският двор вреше и кипеше от дейност.
Уилям дръпна юздите и се заозърта, мъчейки се да обхване всичко. Имаше толкова много хора и толкова много неща се правеха, че отначало му се стори донякъде объркващо. Но след това гледката се проясни и се очертаха три главни участъка.
Най-близо до него, в западния край на манастирския двор, имаше пазар. Сергиите бяха наредени в спретнати редици от север на юг и няколкостотин души обикаляха на тълпи по тесните проходи, купуваха храна и пиене, шапки и обувки, ножове, колани, патета, кутрета, грънци, обеци, вълна, прежда, въже и десетки още други най-нужни ежедневни неща и луксозни вещи. Пазарът явно процъфтяваше и всичките пенита, половин пенита и фардинги, които се въртяха от ръка на ръка, сигурно се трупаха на купчини.
Нищо чудно, помисли си Уилям с горчивина, че пазарът в Шайринг бе западнал, след като си имаше толкова процъфтяваща алтернатива тук в Кингсбридж. Наемите от щандовете, налозите за снабдители и таксите за продажби, които трябваше да влизат в хазната на графа на Шайринг, пълнеха ковчежетата на приората.
Но за един пазар трябваше разрешително от краля, а Уилям беше сигурен, че приорът няма такова. Сигурно се канеше да се сдобие с него веднага щом го хванеха като мливаря от Нортбрук. За жалост нямаше да му е толкова лесно да даде урок на Филип.
Зад пазара обаче цареше мир и спокойствие. На голото поле, където някога се издигаше куполът на стария храм, беше вдигнат олтар под балдахин и един белокос монах стоеше пред него и четеше от книга. От другата страна на олтара монаси в изрядна редица пееха химни, макар отдалече музиката им да се заглушаваше от шума на пазара. Имаше и малка тълпа миряни. Навярно се отслужваше деветия час — служба, водена за благото на монасите, прецени Уилям. Разбира се всякаква работа и пазаруване щяха да спрат за празничното богослужение в чест на Архангел Михаил.
В отсрещната страна на манастирския двор се строеше източният край на катедралата. „Ето къде приор Филип харчи прибраните комисионни от пазара“, помисли си Уилям с горчивина. Стените бяха израсли на трийсет или четирийсет стъпки височина и вече можеха да се различат очертанията на прозорците и арките на аркадата. По строежа гъмжеше от работници. На лорда му се стори, че има нещо странно във вида им и след малко осъзна какво е — пъстрото им облекло. Не бяха обикновени работници, разбира се — платените строители днес щяха да почиват. Тези хора бяха доброволци.
Не беше очаквал, че ще са толкова много. Стотици мъже и жени носеха камъни, цепеха дървета, търкаляха бъчви и товареха талиги с пясък от реката. И всички тези хора се трудеха единствено за опрощение на греховете си.
Хитрият приор го беше измислил доста умно, прецени със завист младият господар. Хората, дошли да работят на катедралата, щяха да харчат парите си на пазара. Хората, които идваха на пазара, щяха да заделят по няколко часа от времето си на катедралата, за да опростят греховете си. Едната ръка миеше другата.
Той пришпори коня и подкара през гробището към строителния терен, обзет от любопитство да го види по-отблизо.
Осемте масивни колони на аркадата минаваха от двете страни на строежа в четири противостоящи двойки. Отдалеч на Уилям му се бе сторило, че вижда закръглените арки, свързващи всяка колона със следващата, но сега разбра, че арките не бяха изградени все още — онова, което бе видял, беше дървеният кофраж, направен със същата форма и върху който щяха да се положат камъните, докато арките се строят и хоросанът съхне. Кофражът не се подпираше на земята, а се крепеше на издадените корнизи на капителите над колоните.