Зад колоната Пул напразно се оглеждаше и ослушваше. Какво, по дяволите, беше намислил този тип?
Опита се да се постави на негово място. Хакерът не беше очаквал да се появят. Нямаше начин да знае, че и те са също толкова изненадани. Значи е решил, че умишлено са го търсили. Не би могъл да знае колко души са изправени срещу него, нито дали не идват и от двете страни.
Това трябва да е било причината. Решил е, че е обкръжен, затова беше хукнал насам.
Но оттук нямаше изход. Ако мъжът с комбинезона се канеше да бяга, трябваше да се изкачи…
Този път Пул беше готов, когато вибрациите започнаха. Той се облегна на колоната и погледна надолу. Писъкът отново го обви като тежка мантия. Изкуствени искри хвърчаха от колелата и за миг Пул видя, че подът около него се осветява, и се изненада — наоколо имаше множество предмети — обици, шноли, шапки, очила, монети. Едно изкуствено чене проблесна в малка локва смазка. Първоначално Пул помисли, че това е боклук, но после осъзна, че всички тези предмети бяха хвърлени от пътниците в минаващите вагони.
Когато влакчето отново се изкачи по релсите и оглушителният шум заглъхна, той вдигна поглед нагоре. Блясъкът на искрите угасна и Пул видя — или си помисли, че вижда — движеща се фигура. Ръцете й бяха над главата. Когато слабата светлина изчезна, фигурата замря и свали ръце.
Пул се върна зад колоната. Беше мъжът в синия гащеризон.
Каквото и да правеше, той имаше нужда от светлина.
Пул чакаше и броеше секундите, докато следващият влак профучи над тях. Не си позволяваше да мръдне, дори да трепне с клепачи — между минаването на влаковете мъжът също щеше да се оглежда.
И ето го отново трептенето, което сякаш започваше от стомаха и се разпростираше към пръстите на ръцете и краката. Ниското бръмчене около него се засилваше и после се чу ревът на спускащото се влакче.
Когато звукът стана оглушителен, Пул погледна иззад металната колона. Сега мъжът беше осветен от светлините на вагоните. Ръцете му отново се вдигнаха над главата и се завъртяха, сякаш завинтваше нещо на място. Скоро приключи работата си, свали ръце и изчезна от поглед.
Но Пул вече беше разбрал какво става и беше наясно как онзи възнамеряваше да се измъкне.
Без да се замисли, пъхна пистолета в колана си и хукна към мястото, където беше стоял мъжът. Вдигна ръце и опипа релсите в отчаяно търсене. Ето я — студената податлива маса на пластичния експлозив. Обхванал го в ръце, Пул бързо го заопипва.
Внезапно яростен удар се стовари върху слепоочието му и той залитна встрани. Пистолетът падна на пода и изчезна от погледа му. Мъжът с гащеризона посегна към него, опипвайки в мрака. Пул се изправи, отново вдигна ръце, откри експлозива и затърси колкото можеше по-бързо детонатора. Най-после го откри.
Зад него се чуха стъпки.
Бавно, почти с любов, Пул издърпа капсулата от заряда, затаявайки дъх, когато краят й се освободи. После се обърна и хвърли детонатора в тъмнината.
Нов влак изрева и в светлината на искрите той видя, че мъжът в гащеризона пълзи на четири крака на няколко метра от него и търси пистолета. Пул се хвърли към него, но мъжът се претърколи встрани. После двамата се изправиха и заскачаха от греда на греда.
Пул следваше звука от тичащи стъпки първо по една метална конструкция, после по друга. Внезапно съзря едва различим силует встрани — по-черен от мрака — хвърли се към него, хвана го за коленете и двамата се стовариха на пода, преплели тела. Мъжът яростно риташе, но Пул се отдръпна и му нанесе три силни удара в лицето. Хакерът изстена, после замря.
— Край на играта! — каза задъхано Пул и се облегна на близката колона.
В далечината се чу трясък, после просветна искра и се издигна облак дим, когато детонаторът задейства. Пул дори не се обърна. Ново влакче се спусна, изпълвайки пространството с яростен рев. Пул не му обърна внимание. Облегнат на колоната, той дишаше дълбоко, докато най-накрая отново настъпи благословена тишина.
15:40
За Уорн чакалнята в комплекса на охраната в Утопия приличаше повече на начално училище, отколкото на охранителна служба. Пластмасовите столове в ярки основни цветове, блестящите плочки на пода, големият аналогов стенен часовник зад телената мрежа — всичко излъчваше ободряваща институционна солидност. Дори плакатите на стените — описание на рекордната безопасност в парка или схема с най-близките аварийни изходи — играеха същата роля. Както всичко в Утопия, това беше внимателно планирано. Повечето от хората, които идваха в отдела, все пак бяха посетители и си плащаха — жертви на джебчии; родители, търсещи децата си; младежи, прибрани за лудории. Беше важно вътрешността да излъчва сигурност. Този комплекс нито очакваше, нито беше построен за закоравели престъпници.