Уорн вдигна поглед от стените към близките столове. До него седеше Тери Бонифацио. От дясната й страна Пекъм усърдно сортираше предметите от тежкия сак на хакера. Зад него Алоко разговаряше с Пул.
Уорн обгърна раменете на Тери.
— Добре ли си?
— Аз? Днес ме обвиниха, преследваха, стреляха по мен. А денят още не е свършил. Защо да не съм добре?
Той с обич я придърпа към себе си.
— Вината е моя. Съжалявам, че те замесих.
— Ей, не се самообвинявай. По-приятно е, отколкото да програмираш сервомеханизми и да преглеждаш програмите. — Тя се усмихна, но обичайните дяволити пламъчета в очите й липсваха.
Уорн отново се обърна към Алоко. Знаеше, че трябва да го слуша. Но както Тери беше изтъкнала, следобедът беше се развил толкова странно, че сякаш не беше задължително да се държиш нормално. Беше като насън — каквото и да направи или каже, колкото и неочаквано или дръзко да е, ситуацията ще се адаптира към него…
Той си наложи да слуша.
— Казваш, че този тип лично е сложил устройството? — питаше Алоко.
— Именно. На мястото вече е бил прикрепен заряд, под релсите на онова голямо старо влакче. Сигурно не е единствен, трябва да са ги поставили предварително из парка. Следиш ли мисълта ми?
Алоко беше леко пребледнял, но кимна.
— Продължавай.
— Когато реши, че сме го издебнали, изтича при подпорите на релсите. Беше изпуснал оръжието си и нямаше време да вземе друго. Но имаше детонатор. Планираше да нагласи устройството и да се прикрие, когато експлозивът избухне. Щом следващото влакче минеше по релсите… — Пул сви рамене и махна с ръка. — Щеше да избяга в последвалата суматоха.
— Но това е ужасно! — каза недоверчиво Алоко. — Във влакчетата на „Машината за писъци“ се возят по сто и двадесет души.
Настъпи кратка тишина, докато малката група се опитваше да осмисли фактите.
Алоко погледна към Уорн.
— Може би цялата тази история ме е побъркала, но мислех, че търсите част от апаратура. Нарочно ли ни заблуди? Знаеше, че няма да те пуснем, ако ни беше казал истината.
Уорн поклати глава.
— Не. Просто беше измислено много хитро. Той си беше създал дистанционен команден пост, прикрит като обикновен хардуерен рутер. Един измежду хилядите. Ако не бях дешифрирал кода му, нямаше да знам какво да търся… — Той замълча. — Но дори в този случай си беше жив късмет.
— Ще видим какъв ни е късметът, когато Джон Доу разбере, че сме пипнали една от горилите му. Ако вече не е разбрал.
Уорн го стрелна с поглед.
— Какво искаш да кажеш?
— Докато си играехте там на жмичка, видеокамерите ни изключиха.
— Изключиха? Как така?
— Всички камери за наблюдение. В парка, в Подземието — навсякъде. Единствените незасегнати места са казината, които имат затворени системи, и ниво В, под нас. И сега сме слепи.
— Мили боже! — Пул тихичко подсвирна.
— Мисля, че за това трябва да благодарим на нашия приятел — каза Уорн. Спомни си как мъжът ги гледаше, без да престава да пише по клавиатурата. — След като ни видя, подаде някаква команда.
— Трябва да му се признае — обади се Пул, — че е забележително хладнокръвен.
— Единственото, което ще му призная, е еднопосочен билет до щатския затвор — каза Алоко. — Е, какво ни е оставил? Можем ли да използваме апаратурата му, за да възстановим щетите и да разберем какво се е канел да направи?
Уорн поклати глава.
— Имаше свръхмодерен миникомпютър, скрит в куфарче за инструменти, но явно беше подготвен за такива случаи. Когато избяга, го подпали и изгори.
— Термитен заряд — добави Пул. — Изгаря всичко.
— Разбирам. Значи тези момчета все още са две стъпки по-напред от нас. — Алоко се обърна към Пекъм. — Какво имаш там, Ралф?
Ръцете на младежа бяха заровени надълбоко в сака.
— Да видим. Има резервна радиостанция. — Той я извади със сумтене и я сложи на ниска масичка. — Но понеже е с кодирани честоти, е точно толкова неизползваема, колкото онази в Концентратора. Различни чипове, кабели и тем подобни. Много скъпа мрежова апаратура. Около петдесет пакетчета никотинова дъвка. Няколко ей такива неща, не знам какви са. — Той показа малък сноп от някакъв навит кабел.