— Детонаторен шнур — казаха Алоко и Пул едновременно.
— Детонаторен шнур. Няколко сандвича с фъстъчено масло и желе.
Пул посегна и взе един, разви восъчната хартия и раздели хляба.
— Бих казал, че маслото е „Джиф“, с парченца фъстъци вътре. Отличен избор.
— Продължавай — изръмжа Алоко, прокарвайки балсам по устните си.
— И това. — Пекъм вдигна черен пластмасов предмет с три бутона — два сиви и един червен. Приличаше на голямо дистанционно управление за телевизор.
— Какво е това?
— Инфрачервен предавател. Използва се за далекообхватно предаване. — Пекъм млъкна със странно изражение.
— Продължавай, продължавай.
— Няма смисъл. Имам предвид — да се използва такъв предавател.
Алоко въздъхна.
— Просто ни обясни.
— Има два основни вида дистанционно управление — с инфрачервени лъчи и с радиовълни. Нормално се предпочитат радиовълни заради по-далечния им обхват. — Той вдигна черния цилиндър. — Но този инфрачервен предавател е настроен да предава по-далеч от която и да било радиочестота — най-малко на километър разстояние. Скъпа играчка. И както казах, не виждам смисъла. Радиовълните минават през стените, заобикалят ъглите, но с такова устройство можеш да предаваш много по-надалеч, стига да има пряка видимост до обекта. Защо тогава трябва да си купиш скъп и мощен предавател, ако ще виждаш целта си?
В настъпилата тишина Уорн улови погледа на Пул. Той изглеждаше мрачен.
— Благодаря за урока — каза £локо. — Още нещо?
— Не. О, да, има.
Пекъм бръкна в сака и внимателно измъкна оръжие — къса картечница с дървена стойка и тежък магазин. Дулото й беше скрито зад конусовидно парче метал.
— Хеклер и Кох MP5SD — каза Пул, кимайки одобрително. — Забележете вградения заглушител. При използване на специални амуниции практически не се чува шум — само щракането на лентата. Ако изобщо се чува нещо.
Всички мълчаливо се взираха в оръжието. Най-накрая Алоко стана от мястото си.
— По-добре да се върна при нашия приятел. Макар да се съмнявам, че е казал нещо, откакто излязох. Не е особено приказлив.
— Бих искал и аз да дойда — каза Пул.
Алоко го погледна.
— Защо?
— Защо не?
Шефът на охраната изсумтя подигравателно, после се обърна към видеотехника.
— Пекъм, остави тази работа. И дръж цивилните под око вместо мен.
Пул наблюдаваше как шефът на охраната излиза от стаята.
— Другарят Алоко май не ме харесва особено — каза той спокойно. — Чудя се защо ли.
Аз също, помисли си Уорн. Той автоматично се изправи, за да ги последва, после погледна през рамо към Тери. Тя седеше изправена, притиснала ръце към коленете си.
— Имаш ли нещо против да почакаш тук?
— Шегуваш ли се? Мразя затворническите килии повече, отколкото заключени килери.
— Ще се върнем скоро. — Той се обърна и я остави с Пекъм, който много внимателно връщаше картечницата в сака.
В Утопия имаше само една строго охранявана килия. Дори тя не беше особено сигурна — малка стаичка с тежка врата и единично легло, завинтено за една от тапицираните стени. Група охранители стояха в отвореното пространство пред нея.
— Претърсихте ли го? — попита Алоко.
— Да, сър — отвърна чернокос младеж. Малък бронзов четириъгълник с името Линдберг беше прикрепен за левия му джоб. — Няма пари, нито документи, нищо. Чист е.
— Добре. Отворете ми.
Уорн погледна любопитно и малко предпазливо през рамото на Пул. Хакерът — така го наричаше за себе си — лежеше на нара. Още беше със синия гащеризон, но значката на електротехник беше махната. Беше млад и гъвкав, с тъмна кожа и дълга черна коса, събрана в конска опашка. Уорн реши, че прилича на южноамериканец. Краката му бяха кръстосани в глезените, а пожълтелите му от никотин пръсти, бяха сплетени зад главата. Няколко грозни отока изпъкваха на лицето му. Той погледна групата без интерес.
Алоко пристъпи напред, разкрачи се и скръсти ръце.
— Добре — каза той, — да опитаме пак. Как се казваш?