— Къде е най-близкият телефон? — попита той.
— Обществените телефони са в Нексус. Трябва да минем по булеварда и…
— Не — прекъсна я той. — Трябва ни телефон. Какъвто и да е. Веднага.
Тери мълчаливо го зяпна. После също се изправи и им направи знак да я последват.
Уорн хвърли няколко банкноти на масата и всички почти затичаха през задната част на бара към широкия коридор, който водеше до казиното на Калисто. Тери тръгна към една от стените и отвори добре замаскирана врата. Беше тапицирана със същия тъмен плат като стената и почти не се виждаше. Зад нея имаше сив коридор. Уорн се промъкна вътре, следван от Пул.
Тери затвори вратата и ги поведе надолу по метално стълбище, а после по служебния коридор в голям кабинет с табела „Услуги“. Няколко секретарки седяха в стъклени клетки край отсрещната стена и пишеха. Две от тях вдигнаха очи за миг, после отново се вторачиха в мониторите си.
Тери посочи телефон на едно празно бюро. Уорн го вдигна, натисна бутона за външна връзка и набра номер.
— Телефонни услуги? Трябва ми номер в Марлборо, Ню Хемпшир. Служба за компютърно проникване.
Миг по-късно той набираше втори номер.
— СКП — произнесе женски глас в другия край на линията.
— Кабинетът на Уолтър Елисън, моля.
Уорн стисна палци наум. Беше почти четири. Доколкото си спомняше, Уолт Елисън беше работохолик. Имаше големи шансове да е там, ако не беше при клиенти. Вдигни, по дяволите, вдигни…
— Елисън — чу се познатият глас — силен, носов, с бостънски акцент.
— Уолт, обажда се Андрю Уорн. Миналата година проверявахте компютрите ни в Карнеги-Мелън, спомняш ли си?
Отсреща настъпи мълчание и за миг той се уплаши, че Елисън го е забравил. После чу ленивия му смях.
— Уорн, разбира се. Специалистът по роботика, нали?
— Да.
— Какво става с твоя продавач на сладолед, как се казваше…
— Засечка.
— Да, Засечка. Какъв шедьовър! — Последва нов смях.
Уорн приближи слушалката до устата си.
— Уолт, имам нужда от услуга. Става дума за клиент на СКП.
— За Карнеги-Мелън ли говориш?
— Не.
Тонът на Елисън стана малко по-хладен.
— Доктор Уорн, знаеш, че не мога да обсъждам други клиенти.
— Ако съм прав, няма да се наложи. Не искам да знам какво сте правили за тях. А какво не сте правили.
Настъпи мълчание.
— Не разбирам.
— Помниш ли за кого правех Засечка?
— Да, увесели… Да, помня компанията.
— Чудесно. Нали знаеш, че работя за тази компания.
— Досещам се.
— Тогава няма да имаш нищо против да ми отговориш на един последен въпрос. Правила ли е СКП специална проверка за нея?
Линията притихна.
— Слушай — настоятелно каза Уорн, — трябва да разбера.
Отново тишина.
— Въпросът е на живот и смърт, Уолтър.
Отсреща се чу въздишка.
— Предполагам, че не е тайна — каза Елисън. — Никога не сме работили за тях, въпреки че бихме искали. Мислиш ли, че можеш да ни препоръчаш? Да кажеш на когото трябва?
— Много благодаря — каза Уорн и затвори. После се обърна към Тери и Пул. — СКП никога не е идвала в Утопия — каза той.
Лицето на Тери изразяваше недоверие.
— Това е невъзможно. Аз сама видях екипа. Бяха тук почти през целия ден.
— Видяла си авангарда на Джон Доу.
Тя не отговори.
— И системните защити са били софтуер за наблюдение. Когато си ги стартирала, си инсталирала техния троянски кон на собствения си компютър.
— Искаш да кажеш… — Тя се поколеба. — Искаш да кажеш, че това е било измама?
— Много хитра и много безочлива. За да заразят някои системи на Утопия и да подготвят почвата за онова, което става днес.
— Но това е невъзможно. СКП съществува, ти самият го каза. Не може да е било номер.
Тери говореше бързо. Тя започва да разбира, помисли си Уорн. И никак не й харесва какво означава това.
— Да, компанията съществува и Джон Доу го знае. Утопия никога не би допуснала неизвестна компания. Но хората, които са дошли на проверка, са били самозванци, а не служители на СКП. Вместо да обезопасят пробивите, те са ги създали.
— Sira ulo — промърмори Тери. — Не.