Седем падания от Станция Омега. По дяволите!
На върха на ескалатора друг разпоредител насочи посетителите по коридор с надпис „Транспортен изход“. Том вървеше с тълпата, протягайки врат, за да вижда над хората пред себе си. Ето я совалката в края на коридора — с отворена врата и бледи стени, които слабо блестяха. Така наречената совалка. Еднопосочен билет за надолу. Осветлението вътре беше бледочервено и вратата му заприлича на огромна отворена уста. Кайл потръпна от удоволствие.
Трета разпоредителка ги очакваше в края на коридора.
— Времето за пътуване до совалката е около пет минути — каза тя, докато ги настаняваше в специалния асансьор. — Моля, пригответе бордните си карти. Совалката трябва да излети след двадесет минути, затова щом излезете, се движете бързо.
Докато вървеше към помещението, Кайл се усмихна. Харесваше му, че знае предварително какво ще стане, и се наслаждаваше на добре подготвената заблуда. Беше все едно да гледа изкусно представление на майстор илюзионист. Погледна другите посетители — няколко от тях също се усмихваха многозначително.
За ветераните посетители на Станция Омега самото падане беше половината удоволствие. Другата половина идваше от наблюдението на другите пътници. Въпреки че обиколката беше известна — от статиите в списанията и уебсайтовете, които й бяха посветени — винаги имаше новаци, които не знаеха какво ги очаква. Те наистина смятаха, че ще се возят на совалка, и че този огромен асансьор само ще ги изкачи до истинската атракция. Опитното око на Кайл обиколи шестдесетте посетители, струпани около него, и се опита да разпознае онези, които идваха за пръв път. Японската туристическа група, която оживено разговаряше встрани — може би. Двойката на средна възраст с еднакви ризи и шапки, които се чудеха на глас колко дълго ще трае обиколката със совалката — определено. Кайл самодоволно кимна. Когато ужасът настъпеше, щеше да наблюдава тези двамата.
Навън в коридора стоеше третата разпоредителка и разговаряше с двойка белокоси старци с нисък настоятелен тон. Всъщност те не бяха чак толкова стари — може би малко над шестдесетте — но тя очевидно не искаше да ги допусне. В Утопия не поемаха рискове. От уебсайтовете, които беше посетил, Кайл знаеше, че разпоредителите в Станция Омега не бяха само красиви стюардеси, а обучен медицински персонал, който спираше неподходящите за свободното падане. Видя как двамата навъсено се отдалечиха с нови жетони за казиното в ръце. Можеха да са собствените му родители. Част от него се радваше, че няма да се качат на атракцията.
Погледна към Том, смушка го в ребрата и кимна към туристите в еднакви дрехи. Приятелят му ги погледна и завъртя престорено очи. Да, сякаш казваше изражението му, жертви.
Кайл се усмихна. Освен нарастващото нетърпение, дълбоко в себе си той усещаше нещо много близко до облекчение. Том отново се държеше нормално. Може би беше само за днес, но може най-накрая да е видял светлина в тунела.
Платформата вече беше почти пълна и хората се разхождаха напред-назад, оставяйки малки празни оазиси, както несъзнателно го правят във вагоните на метрото и асансьорите. След няколко секунди това нямаше да има значение: всички щяха да пищят, вкопчени в най-близкия до себе си, и битката за лично пространство щеше да бъде забравена при ужасяващото пропадане в мрака.
Кайл за пореден път се зачуди малко лениво как го правеха: как успяваха да запазят всички прави по време на падането. При свободното падане в другите паркове хората бяха завързани във вагоните, все едно носеха усмирителни ризи. Но тук, където елементът на изненадата беше решаващ, седалките и коланите щяха да издадат всичко. Той познаваше един абсолвент от техническия институт, който имаше теория, свързана с използването на въздух под налягане. Реши този път да обърне по-голямо внимание как го правят. Но беше трудно — пропадането беше толкова внезапно, толкова кратко, че едва ли не преди да успееш да си поемеш дъх да извикаш, всичко свършваше. А после…