Мислите му бяха прекъснати от тихото свистене, с което се затвориха вратите и отделиха претъпкания асансьор от коридора. Навън се чу шумно тракане, после по невидимия вътрешен високоговорител прозвуча глас: „На път сте към площадката на совалката. Докато напускаме въздушния шлюз, може да усетите леки вибрации“.
Леки вибрации, помисли си Кайл. Да бе!
Това беше моментът, който най-много обичаше — последните няколко секунди, преди дъното да изчезне. Почувства, че нервите му се опъват от очакване. Улови погледа на Том и вдигна палци в отговор. После огледа лицата около себе си — някои заговорнически се усмихваха, други бяха отегчени и напълно неподготвени за предстоящия инцидент — докато най-накрая спря очи на двойката с еднакви шапки.
Отвън се чу бръмчене, сякаш се беше включил мотор. Звукът постепенно се усилваше. Имаха чувството, че се движат съвсем леко.
Последва рязко наклоняване.
— По дяволите! — дочу се реакция.
Усещането за движение внезапно изчезна. Последва разтърсване, този път по-силно, и светлините примигнаха. Кайл гледаше как двамата изненадано се споглеждат. Скоро учудването щеше да бъде заменено с явен страх.
Бръмченето се засили, стана накъсано, после рязко спря. Във внезапната тишина отвън се дочу пукот и скърцане на метал. И тогава светлините угаснаха изведнъж.
За миг настъпи непрогледен мрак. После близо до пода заблестя линейна кървавочервена аварийна лампа. Кайл особено обичаше този нюанс — светлината беше насочена нагоре и превръщаше лицата на пътуващите в гротескни образи.
„Внимание — чу се глас от интеркома. — Имаме проблеми с главния двигател. Скоро ще го поправим. Не се плашете.“
Моля ви, плашете се, помисли Кайл и отново хвърли таен поглед към двойката. Сега очите им бяха разширени от страх, а лицата — замръзнали.
Отвън се чу отново силен пукот, последван от тихо съскане на искри. И тогава, точно навреме, се появи димът.
Кайл се стегна. Ето сега щеше да започне падането.
Той зачака — полунетърпелив, полууплашен — онзи неописуем момент, когато внезапно разбираш, че под теб няма под, и падаш в бездната. Пое си дъх, после още веднъж.
А после стана нещо много странно. Червените аварийни светлини угаснаха.
Кайл зачака, заслушан в трополенето и съскането извън асансьора. Усети, че леко го побутват, докато телата край него се движеха в пълната тъмнина. Не си спомняше аварийните светлини да са угасвали преди. Нима беше пропуснал да го забележи от вълнение?
Около себе си усещаше посетителите, някои напрегнати в очакване на падането, други — объркани. Изобщо не си спомняше да са чакали толкова дълго. Може би просто беше привикнал към тази обиколка.
Но имаше и нещо друго. На всяко място в Утопия, където беше ходил, беше хладно, почти студено. Това се отнасяше и за атракциите, и за булевардите и алеите. Беше нещо, което приемаш за даденост, макар дори да не го забелязваш. Но в този асансьор беше горещо и ставаше все по-горещо.
Сега около него се чуваха гласове, които говореха тихо и настоятелно.
— Какво става? — попита някой.
— Кога ще тръгнем? — прозвуча плачлив гласец.
— Към совалката ли отиваме сега? — обади се трети.
Кайл опъна ризата, отделяйки я от гърдите си. Мантията върху раменете му се струваше задушаващо тежка. Ставаше все по-горещо.
Почувства, че отново го бутат, този път по-силно, и когато протегна ръце, за да запази равновесие, докосна нечие лице, потно и небръснато. Бързо се отдръпна. Сигурно електричеството е спряло, помисли си с раздразнение и загриженост. За тези пари не би трябвало да има подобни проблеми.
В мрака някой тихо заплака.
Шепотът се усили, напрежението вече си личеше. Кайл се огледа в мрака, но отникъде не проблясваше светлина. Пълната тъмнина беше непознато и ужасно нещо. Досега само веднъж му се беше случило да остане в пълен мрак — на спелеоложка експедиция със съученици. Водачът на шега беше накарал всички пещерняци да угасят челниците си, когато стигнаха дъното на пещерата. Но това беше само за миг, пък и всички имаха фенерчета. И бяха успели да излязат.
Защо ни трябваше да идваме за седми път? — запита се той, докато невидимите фигури край него ставаха все по-неспокойни, а гласовете — по-разтревожени. Защо не си останахме с шест? Това щеше да провали всичко.