Пълната тъмнина беше ужасяваща. Човек се чувстваше безпомощен, уязвим, дезориентиран. А още по-лошо беше да е тук, в тази огромна кутия за обувки, да се поти от страх, увиснал над бездната, която…
Кайл с усилие се овладя. Може би това е умишлено. Може би наблюдават сайтовете на феновете и се грижат гостите да не получават предварителна информация и атракциите да не им омръзват. Може би са сменили правилата, за да карат повторните посетители да гадаят какво ще стане.
Дори да беше някаква авария, реши той, нямаше защо да се тревожи. Тук гъмжеше от инженери и механици. Или поне така трябваше да бъде. След няколко секунди щеше да започне свободното падане. И щяха да разказват още по-сензационна история в училище…
Сякаш в отговор на мислите му асансьорът отново потрепери. Дочуха се напрегнати, възбудени гласове, когато шестдесетте души се опитаха да запазят равновесие в мрака. Готово, помисли си Кайл. И облекчението, което го заля, беше почти съкрушително.
Но не тръгнаха. И докато чакаше в задушния потискащ мрак, Кайл осъзна, че трябва да се е случило нещо сериозно. Беше твърде горещо, твърде задушно, защото много хора бяха натъпкани в малко пространство. Усещаше, че димът продължава да се стеле над тях, но той не приличаше на фалшивия дим от предишните падания. Онзи беше хладен, влажен, без мирис, направо освежителен. А този беше горещ, почти пареше.
— Не мога да дишам! — изкрещя някой.
Внезапно отдясно настъпи диво боричкане. Кайл се опита да си поеме дъх. Дробовете му горяха. Завъртя се в объркано отчаяние.
— Извадете ни оттук! — извика друг глас.
— Заклещихме се! Помощ, помощ!
Сякаш внезапно бяха отприщили някакъв бент. С едно-единствено внезапно движение десетки уплашени тела се обърнаха към вратите, които преди малко се бяха затворили зад тях, викайки, молейки, чукайки отчаяно по здравите стени. Истеричната невидима тълпа блъскаше Кайл, носеше го напред-назад. Силен удар го завъртя и го запрати към пода.
Той отчаяно се бореше да запази равновесие, вкопчваше се в крайниците на околните, за да се изправи. Дори в това ужасно положение чуваше някакъв глас вътре в себе си, който тихичко му напомняше, че ако падне, ще бъде смазан безмилостно от околните. Пламтящият въздух беше изпълнен с писъци, ругатни, накъсани викове. Сега чу по високоговорителя друг глас — мъжки, бърз и настойчив — но звучеше някак отдалеч и не можеше да пробие врявата.
Нещо пищящо се блъсна в него със страшна сила. Кайл почувства как някакви ръце скубят косата му, нокти издраха лицето му. Падна назад, блъскайки се в хлъзгавите тела и въпреки върховните си усилия установи, че се свлича надолу към ботушите, обувките и сандалите. Подът беше като решетка и той се обърна, опитвайки се да се изправи на колене, но хората толкова го притискаха, че не можеше да им противодейства. Чуваше ужасяващия звук от удари, докато хората се опитваха да си пробият път към затворените врати. Нещо тежко го удари през лицето — веднъж, два пъти — и внезапно паниката, объркването, дори адската жега сякаш избледняха. Смътно се зачуди какво ли е станало с Том. После хората изпопадаха върху него, мачкайки го с теглото си, и когато съзнанието му започна да угасва и крайниците му се отпуснаха, той разбра, че се носи надолу като есенен лист, който пада към земята, за да си почине.
16:00
Ангъс Пул седеше на бюрото в големия външен офис на Информационни технологии със скръстени ръце и си подсвиркваше жизнерадостен, макар и неритмичен аранжимент на „Удари ми една целувка“. Беше заобиколен от поне тридесет други бюра, на повечето от които имаше хора. На всяко бюро имаше клавиатура и плосък монитор, поставени под един и същ ъгъл. Въпреки големината си стаята изглеждаше тиха и подсвиркването на Пул с лекота надвишаваше тихите разговори, почукването на клавишите, звъненето на телефоните.
На отсрещната стена на стаята имаше двойна зелена врата без прозорец. Над нея имаше надпис, чийто предупредителен текст се четеше дори от мястото на Пул: „Строго ограничен достъп! За да влезете, използвайте скенерите за очи и пръстови отпечатъци“. От другата страна на тези врати се намираха огромните компютри, които бяха мозъкът на Утопия — метрополис от силиций и мед, който управляваше обиколките, роботите, пиротехничните ефекти, холограмите, представленията на живо, наблюдението, работата на казината, електричеството, рециклирането на боклука, противопожарните сензори, въздушното влакче, съоръженията за топла и студена вода и още безброй системи, необходими за функционирането на парка. Изглеждаше нелепо, че такова чудесно място е скрито зад безцветна и безизразна фасада като външния офис.