Докато Пул чакаше, някой стана от близкото бюро и се приближи. Той погледна — жена, бяла, около тридесетте, стройна, висока към един и седемдесет, със зелени очи — всъщност цветни контактни лещи. Той продължи да си подсвирква.
Тя се приближи малко предпазливо, разглеждайки пропуска на Уорн, прикачен на якето му. Очевидно не беше свикнала да вижда външни специалисти в свещените зали на Системи.
— Мога ли да ви помогна, сър?
Пул поклати глава и се усмихна.
— Не, благодаря — каза той. — Вече ми помогнаха. — И продължи да си подсвирква.
Жената го изгледа за миг, после кимна, обърна се и след един последен поглед се върна на бюрото си.
Пул я наблюдаваше как върви. После погледна часовника си. Точно четири часа. Подсвиркването премина в тананикане.
През това време той бързо мислеше. Това беше ужасно неподготвена операция и отнемаше повече време, отколкото беше очаквал. И все пак при създалите се обстоятелства трябваше да свърши работата.
Планът на Уорн — не че според Пул заслужаваше да бъде наречен план — съдържаше няколко дразнещи пропуска. Първо, доказателствата срещу Фред Барксдейл му се струваха косвени и трудни за доказване. Но по-важното беше, че самият Пул нямаше представа къде да намери този човек, нито как изглежда той. За щастие Утопия имаше телефонен указател за вътрешните номера. И за късмет отговориха на обаждането на Пул от празния кабинет в края на близкия коридор още при първото позвъняване. Сега, докато чакаше, очите му се спряха на черно дипломатическо куфарче, скрито под едно празно бюро на няколко метра от него. Той се огледа, слезе от масата, небрежно приближи и сграбчи куфарчето. Щеше да бъде подходящ реквизит.
Нещо се движеше в периферното му зрение и се приближаваше с бързи и целеустремени стъпки. Пул се обърна и видя висок слаб мъж със сини очи и гъста руса коса да минава между бюрата. Идваше откъм зелените врати. Макар че добре ушитото му сако му стоеше безупречно и възелът на вратовръзката му беше идеален, за опитното око на Пул това беше преуспял човек в един много напрегнат ден.
Пул протегна ръка.
— Господин Барксдейл, нали?
Русокосият мъж автоматично се ръкува с него. Ръкостискането му беше сухо и много кратко.
— Да. — Пул разпозна същия британски акцент, който беше чул по телефона. — Извинете ме, но съм доста зает. За какво става дума?
Барксдейл спря рязко, когато забеляза пропуска, прикрепен към сакото на Пул.
— Чакайте малко. По телефона…
— Извинете ме — прекъсна го Пул, — но имате ли нещо против, ако поговорим отвън?
Докато говореше, той леко подхвана Барксдейл за лакътя и го насочи към външната врата — не много силно, за да го бута против волята му, но достатъчно, за да направи съпротивата неучтива. Беше важно да изведе Барксдейл от леговището му на неутрална територия.
Стиснал откраднатото куфарче в другата си ръка, Пул излезе от Информационни технологии в широкия коридор на ниво Б. Барксдейл му позволи да го насочва, явно раздразнен, но без да възрази. Той беше голяма клечка в Утопия и при нормални обстоятелства щеше да вдигне скандал заради това необяснимо прекъсване. Но ако Уорн беше прав — ако Барксдейл беше замесен — не би могъл да рискува да се бави в този момент от играта. Той не беше опитен в тази работа — сигурно беше притеснен и се боеше от неочаквани усложнения. Нямаше избор, освен да върви. И вървеше. Инстинктивният скептицизъм на Пул започна да избледнява.
Преди няколко минути, когато оглеждаше района, Пул беше забелязал една стая за почивка на около тридесет метра надолу по коридора. Там заведе Барксдейл и усмихнато му посочи редица канапета до една от боядисаните в синьо стени.
Барксдейл се освободи от хватката му.
— Вижте, боя се, че не разбирам. По телефона ми казахте, че сте един от механиците на Камелот.
Пул кимна.
— Казахте, че има проблем със стабилизаторите на една от обиколките. Че някой е проникнал в компютрите. Подозирахте саботаж. Не искахте да говорите с никой друг, освен с мен.
Пул отново кимна. Това беше примамката — за да извика Барксдейл с информация, която не би посмял да пренебрегне.