Огледалното й изображение беше неясно. Огледалата в Залата бяха умишлено замъглени, за да приличат повече на холограмите и илюзията да се подсили. Отпускайки ръка, Сара се обърна и тръгна по следващия коридор. Отраженията отново я последваха. Радиостанцията в ръката й тихо изпращя, после отново замлъкна.
Коридорът рязко премина в малка шестоъгълна стая. Навсякъде около нея други Сара Боутрайт я гледаха. Тя се замисли, опитвайки се да си спомни разположението на Залата. Сети се, че три от шестте стени са огледала, едната беше коридорът, от който току-що беше дошла, а останалите две също бяха коридори, прикрити от холограми.
Вгледа се по-внимателно в заобикалящите я отражения. Всички те държаха радиостанции, отпуснали ръце до бежовите си костюми. Тя вдигна ръце и три от изображенията направиха същото. Това означаваше, че другите две са холограми. Можеше да мине през тях и да тръгне по един от двата коридора. Но по кой?
Помисли си дали да не спре тук и да изчака, да остави Джон Доу да направи следващата стъпка. Може би той беше някъде там, в следващия коридор. Или пък това беше номер и той вече беше далеч по шосе 95 със съучастниците си. Каквото и да беше положението, беше по-лесно да се движи, отколкото да стои тук, да се ослушва и да чака.
Сара тръгна към по-близката холограма. Образът я гледаше втренчено и рязко вдигна ръка. Тя инстинктивно спря. Сега разбра: зад огледалото в началото на залата беше скрита камера и сега прожектираше онзи момент, в който беше вдигнала ръка към отражението си.
Рязко премина през холограмата, която се разкриви около нея. Нов коридор с огледала се простираше в далечината. Някои трябваше да са холограми, изобразяващи преминаването й през предишния коридор. След първото разклонение споменът й за плана на залата се замъгли. В известен смисъл беше по-лесно да си сам в лабиринта — иначе огледалата отразяваха не само един човек, а поне двадесет. Но дори така усещаше, че чувството й за дезориентация се засилва.
После си спомни за очилата, които висяха на шията й. Включи батерията и си ги сложи. Коридорът внезапно се промени — холограмите пред нея станаха прозрачни. Сега можеше да различи илюзията от отражението. Обзе я нова увереност.
Коридорът рязко зави, после се раздели. Сара погледна към двете разклонения, където отраженията примигваха. Поколеба се, после инстинктивно избра лявото. Когато тръгна по него, радиостанцията оживя.
— Сара, чуваш ли ме? — Гласът на Алоко прозвуча непоносимо силно в смълчания коридор.
Тя бързо намали звука.
— Да.
— Какво става?
— Нищо. Няма и следа от него. Защо се обаждаш? Трябваше да…
— Слушай, Сара, станала е злополука в Калисто.
— Злополука? Каква злополука?
— Не знам. Тъй като камерите не работят, още не знаем какво точно е станало. Но изглежда нещо се е объркало на Станция Омега. Аз… — Гласът изчезна сред пукот на статично електричество. — … тревога 904.
Сара се вцепени. Според аварийния код на Утопия 904 означаваше жертви сред посетителите.
— Сара! Сара, чуваш ли ме?
— Да. Сигурен ли си? Да не е фалшива тревога?
— Имам два независими доклада. Изглежда сериозно. Може да се окаже проблем да овладеем тълпата.
— В такъв случай иди да стабилизираш положението.
— Не мога. Ти…
— Аз съм добре. Ти носиш отговорност за гостите. Предупреди Медицинския център да са готови за животоспасяващи операции, ако се наложи. Свържи се с Обслужване на посетителите, за да попречат на разпространението на слуховете.
— Добре тогава. Ще предам радиото на Флорес. — Настъпи пауза. — Помни какво ти казах, Сара.
С лек пукот радиостанцията замлъкна. Сара отново усили звука, после я пъхна в джоба си.
Щом Алоко го нямаше, само основният персонал щеше да се грижи за залата, без да подозира за мисията й. Макар че Кармен Флорес щеше да подслушва радиостанцията, и тя като останалите не знаеше какво става.
Сега Сара наистина беше сама.
Не се чувстваше добре. Поколеба се пред лявото разклонение. Още една злополука, и то толкова бързо след произшествието на „Бягство от Уотърдарк“. Изключено беше да е съвпадение.
Тогава какво ставаше? Дали беше част от плана на Джон Доу? И ако е така — защо? Бяха приели исканията му. Бяха записали втори диск и тя беше тук, за да му го предаде. Възможно ли бе да е помислил, че не е дошла, и поредната злополука да е отмъщение? Но това беше невъзможно — щом Алоко вече знаеше за нея, тя трябва да беше станала преди часа на срещата.