И доколкото разбираше, сигурно е била подготвена преди часове.
И в двата случая Джон Доу явно беше искал да я предизвика, каквото и да стане.
Тя стоеше неподвижно в проблясващия коридор. Гняв, разочарование и страх се бореха в нея. Какво се беше объркало? Колко бяха жертвите? Беше ли предизвикана в Калисто масова паника?
Когато гневът я завладя, тя тръгна по лявото разклонение, без да се грижи да приглуши тропота на токчетата си. Поне имаше очилата и това й даваше някакво предимство. Щеше да открие това копеле, да го открие и да…
Сара рязко спря. Отпред, на следващия завой на лабиринта, стоеше Джон Доу.
Или поне тя си помисли, че е Джон Доу — през очилата образът се виждаше толкова слабо, че беше трудно да прецени. Тя ги свали и холограмата веднага придоби очертания.
Сара рязко си пое дъх. Виждаше го за пръв път, откакто се беше отбил в кабинета, седна върху бюрото, пи от чая й и погали бузата й. Мускулите на челюстта й се стегнаха. Той изглеждаше още по-спокоен сега — отпуснал фините си ръце до тялото, с безупречния си скъп костюм и леката доволна усмивка, която разкриваше съвършените му зъби.
— Сара — чу гласа му, — колко мило от твоя страна, че дойде. — Чуваше се отдалеч, очевидно истинският Джон Доу беше някъде по-навътре в лабиринта.
Зачака неподвижно, загледана в изображението.
— Харесва ми как сте обзавели тази зала. Пробужда нарцисиста у мен.
Тя продължаваше да чака.
— Донесе ли диска, Сара?
Бавно и предпазливо Сара приближи до холограмата. Той стоеше неподвижно, странните му разноцветни очи погледнаха първо вляво, после вдясно. Вероятно една от камерите го беше снимала, докато е пресичал разклонение и се е колебаел накъде да поеме.
— Попитах носиш ли диска? — Устните на холограмата не се движеха.
— Да — отвърна тя. Внезапно й се прииска да не гледа повече това лице. Сложи очилата и холограмата отново избледня.
— Добре. Тогава можем да действаме.
— Какво направихте, господин Доу?
— Моля?
— На Станция Омега в Калисто. Какво направихте? — Гласът й трепереше от гняв.
— Защо? — В неговия се долавяха леки подигравателни нотки. — Станало ли е нещо?
— Направих всичко, което искахте! — извика тя. — Доверих ви се. Не се ебавайте с мен!
— Я гледай! А аз си мислех, че си добре възпитана.
Сара изсумтя и неволно сви юмруци.
— Почти приключихме, Сара. Да свършваме, за да можеш сама да се заемеш с проблемите и… Чакай малко, чакай малко! Сега виждам нова твоя холограма. Какъв е този моден аксесоар, който носиш? Аха, разбирам. Тези очила не ти отиват, Сара. Твърде масивни са за изящното ти лице. Ще трябва да направим нещо по въпроса.
Настъпи кратка тишина. После някъде далеч в мрака се чу изщракване.
За миг нищо не се промени, но после Сара забеляза лек зелен блясък по ръбовете на очилата си. В коридора пред нея холограмите, които допреди малко изглеждаха неясни, сега засветиха със засилващ се зелен блясък. Тя примигна и отмести поглед от болезненото сияние. Когато обърна глава, светли термични следи оцветиха в зелено полезрението й.
Със силен вик тя смъкна очилата от очите си и вдигна радиостанцията.
— Кармен?
Няколко секунди цареше мълчание.
— Да, госпожо Боутрайт — изпращя радиото.
— Кармен, става ли нещо долу?
— Преди няколко секунди енергията към холографските генератори внезапно се учетвори. Направо пушат — до един.
— Можете ли да спрете това?
— Да, но ще отнеме време. Всичко е под контрол. Ще разберем откъде идва командата. Докато не я засечем, не смея дори да им дръпна шалтера.
— Действайте. — Сара свали радиостанцията.
„Той беше подготвен и за очилата. Готов е за всичко. Помислил е за всичко, което бихме могли да направим!“
— Разбра ли за какво говоря, Сара? — прозвуча мекият далечен глас на Джон Доу. Отново се чу щракане. — Как можеш да говориш за доверие, когато аз не мога да ти вярвам? Просто ми дай диска и ще изчезна от живота ти завинаги.
Сара не отговори. Нямаше какво повече да каже. Внезапно се почувства победена.