— Започваме. Готов ли си с димните огледала?
— Да — отвърна вторият глас.
— Разбрано, край. — Господин Доу пъхна радиостанцията в джоба си, после се обърна отново към чекмеджето, разглеждайки критично съдържанието му. — А сега подходящото оръжие.
Той се замисли дали да вземе ругера, после го отхвърли по чисто естетически съображения. Погледът му се спря на красив блестящ колт, но реши, че не е в настроение за пистолет с толкова силен откат. Накрая одобри „Глок-9“, ефикасен и сигурен в объркани ситуации.
Той прехвърли пистолета от едната в другата си ръка, после го пъхна в кобура под сакото си. Клекна до мъжа с бадемовите очи, отвори чантата си и започна внимателно да прехвърля предметите от чекмеджето в нея. Работеше бързо, с опитни движения и за тридесет секунди привърши. Закопча ципа на чантата, изправи се и я подаде на другия, който я преметна през рамо и тръгна към вратата. С ръка на дръжката, той се обърна и кимна.
— Знаеш ли какво? — каза господин Доу, след като кимна в отговор. — Приличаш на Джони Епълсийд1.
11:00
Центърът за приложни изследвания на ниво Б изглеждаше като старата лаборатория на Уорн в Карнеги-Мелън — или както би изглеждала, ако той разполагаше с двадесет пъти повече средства. Помещенията бяха просторни, чисти, ярко осветени. Минаха покрай информационен център, пълен с терминали и оптимизирани сървъри, лаборатория, в която техници с бели престилки се суетяха около разглобяването на нещо, което приличаше на система за предаване на холографски изображения.
Джорджия вървеше до него с пътеводител в ръка.
— Трябва ли да се срещнеш със Сара Боутрайт сега? Посетихме само две атракции.
И слава богу, помисли си Уорн. И „Брайтън бийч експрес“ му стигаше, но второто влакче — „Машината за писъци“ — беше още по-ужасно. Стомахът му все още се разхождаше някъде из гърлото му, а ако затвореше очи, виждаше дървените подпори, които профучаваха на сантиметри от лицето му.
— Няма да се забавя. Ще свършим, преди да си се усетила. Пък и — реши да вметне той — не съм й казал, че ти ще дойдеш с мен.
Единственият отговор на Джорджия беше неразбираемо сумтене.
Уорн гледаше номерата на вратите, край които минаваха, после погледна инструкциите, които Аманда Фрийман му беше дала. Заседателна зала Б-23. Защо заседателна зала, запита се той. Странно място за неофициална среща със Сара. Секретарката му беше казала, че срещата е свързана с по-нататъшното разширение на Метанет, компютърната инфраструктура, която беше проектирал, за да управлява роботите в парка. Тази поръчка със сигурност щеше да му дойде добре. Но в началото не смееше да се радва много. Все пак раздялата му с шефовете на парка не беше много дружелюбна. А после, едва миналия четвъртък, секретарката се беше обадила с молба да изтеглят посещението му напред с една седмица. Това означаваше, че бързат — в крайна сметка пусковият срок на Атлантида наближаваше. Метанет трябваше да се разшири, за да включи роботите в този нов свят. Сигурно това беше причината да го повикат. Несъмнено тази първа среща щеше да бъде кратка и насочена към подобряване на взаимоотношенията, а после щяха да му изложат проблема. След като обиколеше парка с Джорджия, щеше да се прибере у дома, да направи проект и да очаква по-дълги срещи. Така работеха в Утопия.
Отдясно забеляза двойна врата.
— Ето тук е — каза той, грабна дръжката и я завъртя.
Ръката му се хлъзна по полирания метал. Мисълта да види Сара отново го изпълваше със странна смесица от нетърпение и страх. Той пропусна Джорджия вътре, последва я и застина от изненада.
Залата за заседания беше много по-голяма, отколкото беше очаквал. Затвори вратата и тръгна бавно напред, като се оглеждаше. В средата имаше дълга маса, заобиколена от дузина столове. Електронна дъска, покрита с надраскани логически диаграми стоеше в единия край. Екран от течен кристал — в другия. Няколко компютърни терминала върху метални масички с колела бяха наредени един до друг по дължината на едната стена. Джорджия се огледа и любопитно пристъпи към бялата дъска. Уорн я наблюдаваше разсеяно.
В този миг вратата отново се отвори и влезе Сара Боутрайт.
Беше се чудил какво ли ще е да я види отново. Представяше си неловкост, лек укор, дори може би гняв. Но никога не си беше мислил, че ще изпита желание. И все пак копнежът, който се надигна у него при влизането й, не можеше да се обърка с нищо друго.