Тя не се уплаши. Това се случваше често. Някои от почитателите на Утопия бяха прекалено пламенни. Те посещаваха парка по десетина пъти годишно, обличаха се в официалното облекло на Ерик Найтингейл, постоянно кандидатстваха за работа в парка, дори за най-ниски длъжности, само и само за да влязат зад кулисите. От време на време успяваха да се промъкнат зад световете и трябваше да ги придружат навън — любезно, но твърдо. Наистина никой от тях досега не беше я търсил по име. Но въпреки необичайните си очи този мъж не изглеждаше нито луд, нито опасен. Лицето му беше красиво, с гордо изражение, усмивката — пряма и искрена. Излъчваше спокойна увереност. За миг Сара си спомни за Фред Барксдейл.
— Мога ли да попитам как се казвате?
— Разбира се, Сара… Мога ли да ви наричам Сара? — Гласът му беше нисък и мелодичен, с лек акцент, може би австралийски. — Първите имена са много важни при установяването на взаимно доверие. Моето име е господин Доу, Сара. Но можете да ме наричате Джон.
Настъпи кратка тишина.
— Разбирам. — Сара се обърна към компютъра си и натисна няколко клавиша. — Тук няма записан външен специалист на име… Джон Доу4 за днес.
— Отново сте права. Още една малка измама. Неприятно е, съжалявам. Жасминов чай ли пиете? Ухае прекрасно.
Господин Доу все още й се усмихваше непринудено. После направи нещо много странно. Пристъпи напред, приседна на ръба на бюрото й, вдигна чашата и чинийката и отпи глътка. После одобрително затвори очи.
— Прекрасен. — Той отпи втора глътка. — Но очевидно е от пролетната реколта — нали знаете, първите цветове. По това време на деня втората реколта щеше да бъде по-подходящ избор.
Сара небрежно доближи дясната си ръка до клавиатурата. Кратка комбинация от цифри щеше да доведе охраната за деветдесет секунди. Но мъжът се наведе, за да остави чашата, сакото му се разтвори. Изпод него я погледна дулото на пистолет в кобур. Отдръпна ръка от клавиатурата.
— Какво искате? — попита тя.
Мъжът изглеждаше наранен.
— Защо да бързаме, Сара? Много скоро нещата ще започнат да се случват твърде бързо. Затова нека първо си дадем малко време, за да се опознаем. Като цивилизовани хора.
Тя побутна стола си малко назад, без да сваля поглед от него.
— Добре. Кой сте вие?
Господин Доу се замисли, сякаш досега не му бяха задавали подобен въпрос.
— Имате предвид с какво се занимавам? — Той замълча. — Мисля, че можете да ме наречете експедитор. Не харесвам тази дума — звучи толкова надуто и ефимерно, но не знам как иначе да опиша онова, което правя. Намирам неща, които други хора търсят. Но „посредник“ звучи твърде просташко. Може би ще ви бъде по-лесно, ако мислите за мен просто като за човек с дарба.
Той пъхна ръка в джоба на сакото си и Сара се приготви да скочи бързо, ако се наложи. Мъжът поклати глава укорително, сякаш смаян от недоверието й. После сложи на бюрото й малка радиостанция с тънките си фини пръсти и се приведе към нея, сякаш се канеше да сподели някаква тайна.
— Сара, имам добри новини за теб — каза той. — В твоя власт е да направиш така, че никой в твоя парк да не загине този следобед.
Тя го погледна, но не каза нищо.
— Знам какво означава паркът за теб. — Докато говореше, мъжът не сваляше очи от нейните. На лицето му беше изписано съчувствие и разбиране. — Знам, че ти държиш най-много на гладкото му функциониране и безопасността на посетителите. Няма да става нищо, което би могло да попречи на това — абсолютно нищо. Стига да спазваш няколко елементарни основни правила. — Съчувственият разбиращ поглед бе все така втренчен в нея. — Няма да уведомяваш местната или щатската полиция. Няма да се опитваш да евакуираш парка. Работата ще продължи както обикновено. Посетители ще идват и ще си отиват, както всеки ден през годината. Всички ще се забавляват, никой няма да пострада. Като се замислиш, нали точно това е работата ти! Моля те, не нарушавай основните правила, Сара.
— Какво искате? — попита отново тя.
Господин Доу се отдръпна.
— Ще поискам няколко неща от теб. Много е важно да изпълняваш точно и пълно инструкциите ми. Ще държим връзка чрез това. — Мъжът натисна един бутон на радиостанцията и тя тихо избръмча. — Но исках първо да си поговорим лично. Нали знаеш — за да счупим леда, да сложим човешко лице на събитията, всички тези неща.
Той оправи сакото си.
— Надявам се, че ще ми простиш, но стигнахме до неприятната част от разговора.
4
Името Джон Доу се използва от полицията за назоваване на неидентифицирани мъртъвци от мъжки пол. — Б.пр.