Тереза седеше в отсрещния ъгъл, почти невидима зад купчините професионални списания и стари броеве на „Дайджест на развлекателната индустрия“. Запояваше нещо и между ръцете й се издигаше тънка струйка дим. Когато видя Уорн, тя остави поялника встрани, вдигна защитните очила на челото си и заобиколи купчините.
— Андрю, толкова се радвам, че си тук — каза тя с дълбокия си мелодичен глас, широко усмихната. — Не мога да повярвам, че след толкова много време си… Господи!
Андрю проследи погледа й. Джорджия току-що беше влязла в помещението, следвана по петите от Уингнът. Роботът моментално спря и сензорите му започнаха да изследват обстановката, сякаш не можеше да възприеме всички обкръжаващи го препятствия.
— Не се тревожи — каза Джорджия. — Това е просто Уингнът.
— Разбира се. — Тереза огледа за миг тумбестия робот, после отново насочи очи към Уорн и се засмя с богатия присмехулен контраалт, който толкова често беше слушал по телефона. — Знаеш ли, ти си нещо като легенда в Информационни технологии. Никой никога не те е виждал. Единствените хора, разговаряли с теб по телефона, бяхме аз и Барксдейл. Дори се шегуваха, че всъщност не съществуваш, а си просто измислица на Найтингейл. Когато стана ясно, че пристигаш тази сутрин, двама души дойдоха да ме попитат вярно ли е.
— Хайде де!
Уорн погледна към Джорджия, която стоеше до вратата и оглеждаше с любопитство бъркотията. Докато тя беше тук, той не можеше да каже на Тереза какво мисли за всичко това. Още не. Проклет да е, ако се поддаде на това ласкателство.
Тук миризмата беше по-силна и Джорджия сбърчи нос.
— Това е багунг — каза Тереза, като се обърна към нея и отново се разсмя.
— Бага… какво?
— Пастет от скариди. Той мирише. Много е вкусен със зелено манго, но никой не го понася, освен мен. — Дяволитата усмивка се разшири. — Затова обикновено обядвам тук, а не в кафенето.
Уорн си помисли за картичката с плажа. После се разрови в паметта си.
— Мирише мавахо — каза той. — Нали? А на вкус е масарап.
Тереза го погледна.
— Говориш тагалог6?
— Знам около пет думи. Някога имах помощник филипинец.
— Да. Тези дни сме превзели залите на науката. — После тя отново се обърна към Джорджия, която беше неспокойна и очевидно бързаше да се върне в парка. — Имам нещо интересно за теб. Новият геймбой. „Археоптерикс: идеално издание“.
— Играла съм го — каза Джорджия.
— Не, този не си. — Тереза отвори едно чекмедже и порови вътре. Когато се обърна, държеше джобна видеоигра. Но тя не приличаше на онези, които Уорн беше виждал: пластмасовият капак беше свален и половин дузина „крокодилчета“ бяха прикрепени към електронните му механизми. Цветни жици висяха навън като опашки.
— Някои от тези игри имат забележителен изкуствен интелект — каза тя. — Понякога преглеждам инструкциите им и търся нещо, което можем да използваме. Докато работех с тази, открих дузина тайни нива, които авторите не са предоставили на играчите.
— Майсторските нива? — каза Джорджия с разширени очи. — Четох за тях в Мрежата. Мислех, че това са простотии.
— Джорджия! — каза ядосано Уорн.
— Е, не са простотии. — Тереза й подаде играта. — Ето, действай. Само не вади никоя от щипките или ще трябва наново да ги свързвам. Можеш да седнеш на онази маса там. Просто бутни всичко на земята.
Уорн погледна как Джорджия се отдалечава, приведена и вече погълната от играта. Значи Тереза прекарваше свободното си време, като проникваше в компютърните игри. Може би ако вместо това беше обръщала повече внимание на Метанет, той нямаше да е сега тук.
Обърна се и видя, че тя го гледа.
— Е? — попита го след миг. — Откъде искаш да започнем? — После отново се усмихна.
Уорн не й отвърна веднага и изражението й стана несигурно.
— Ти ми кажи — каза той. — Това е твой терен.
Усмивката на Тереза изчезна.
— Слушай, Андрю — каза тя по-тихо, — знам как се чувстваш. И наистина съжалявам за…
— Убеден съм — прекъсна я грубо Уорн. — Запази го за доклада. Доведи екипа си и ще ви помогна да започнете. Но после си тръгваме. Сама си оправяй кашите.