Не се отказах от писането на разкази отчасти защото от време на време ме осеняват идеи — прекрасни хрумвания, които „плачат“ да бъдат пресъздадени чрез три, девет или най-много петнайсет хиляди думи, но най-вече защото така доказвам поне на себе си, че противно на твърденията на някои безмилостни критици не съм се „продал“. Разказите все още се работят на парче като онези уникати, които купувате в занаятчийските ателиета, ако проявите търпение и изчакате, докато в задната стаичка изработват желания предмет.
Не е необходимо обаче да бъдат рекламирани чрез познатите похвати от рода на „направено по рецептата на баща ми“, защото самите разкази са създадени по този начин, нито пък има основание да се предположи (както, изглежда, правят много плиткоумни представители на критиката), че начинът, по който се продава една литературна творба, задължително принизява стойността й.
Гореказаното най-вече се отнася за разказа „Да се возиш на вагончето на смъртта“, който със сигурност е най-шантавият ми опит да предложа „стоката си“ на пазара, същевременно е ярка илюстрация на тезата ми, че е много трудно да си върнеш изгубеното, че когато нещата преминат определена граница, изчезването е почти неизбежно, но и че новаторският подход към писателската професия — например комерсиалният аспект — понякога освежават познатата проза.
Съчиних „Да се возиш на вагончето на смъртта“ след автобиографичната си книга „За изкуството на писателя“ и докато се възстановявах от злополуката, след която месеци наред болката беше постоянната ми спътница. Единственият лек против нея беше писането; то беше (и продължава да бъде) най-ефикасното болкоуспокояващо в оскъдния ми арсенал. Сюжетът беше съвсем простичък, почти като на историите за призраци, които се разказват около лагерния огън — класически разказ за човека, качен на „стоп“ от един мъртвец.
Докато думите и изреченията възникваха в нереалния свят на моето въображение, в също така нереалния свят на електронната търговия набираше скорост нов продукт — така наречената „електронна книга“. Чуват се мнения, че появяването й вещае края на „истинските“ книги — страници, скрепени с лепило и подвързия, които прелистваме (и които понякога изпадат, ако лепилото е некачествено или подвързията — износена). В началото на 2000 година голям интерес предизвика есе на Артър Кларк, което бе публикувано само във виртуалното пространство.
Само че беше много кратко („Като да целунеш сестра си“ — казах си, когато го прочетох за първи път). Моят разказ пък се оказа доста дълъг. Сузан Молдоу, редакторка в „Скрибнър“ (като запален почитател на „Досиетата Х“ я наричам „агент Молдоу“… сами се досетете защо), един ден по предложение на Ралф Вичинанца ми телефонира и попита дали разполагам с „нещо готово, което искам да изпробвам на електронния пазар“. Изпратих й „Да се возиш на вагончето на смъртта“; след което ние тримата — Сузан, „Скрибнър“ и моя милост — проведохме скромно социологическо проучване. Неколкостотин хиляди души платиха таксата, за да прочетат книгата, и в резултат получих сума, от която се почувствах неловко. (Пак пуснах опашата лъжа — изобщо не изпитах неудобство от размера й.) Дори правата за запис на аудиокасети ми донесоха над сто хиляди долара — абсурдно голяма сума.
Хей, май взех да се фръцкам. Дали не си виря носа? Само малко, драги мой читателю. Ще споделя с теб нещо, което не съм казал другиму — след написването на този разказ напълно откачих. Общо взето, когато се намирам на луксозния терминал на някое летище, пътниците не ми обръщат внимание; дърдорят по клетъчните си телефони или въртят далавери на бара. Не се обиждам, дори ми е приятно. Случва се някой да ми тикне под носа салфетка и да ме помоли да дам автограф за съпругата му. Тези баровци с шикозни костюми и дипломатически куфарчета почти винаги твърдят, че „съпругата е прочела“ всички мои романи. От друга страна, не пропускат да ми кажат, че не са чели нито един. Прекалено са заети, нали разбирате? „Прочел съм «Седемте навика на преуспелите хора», също «Кой ми е взел сиренцето» и това ми стига. Трябва да бързам, да не губя нито секунда, след около четири години ще получа инфаркт и трябва да го посрещна с 401 (хилядарки), когато ме сполети.“