Той ги обходи с поглед не много охотно отначало, а после жадно съхранявайки ги в паметта си — отделни елементи от една стая, която бе възприемал като завършено цяло през всичките тези години, без да разбира какво огромно количество предмети бяха нужни, за да я съградят.
Притъмняваше. Ранен пролетен здрач… здрач, който ухаеше на мъхест върбалак.
Корабът отдавна трябваше да е пристигнал. Уебстър се улови, че се ослушва за него, макар да не беше в състояние да го чуе. Кораб, задвижван от атомни мотори, беше безшумен, освен когато набираше скорост. Приземяваше се и излиташе плавно, лек като перце, без да издава звук.
Скоро щеше да е тук. Трябваше всеки миг да пристигне, иначе той никога нямаше да замине. Ако почакаше още малко, твърдата му решителност щеше да се срути като купчина прах под струите на дъжда. Още малко и Уебстър нямаше да смогва да противопоставя волята си срещу умолителните призиви на стаята, на огъня в камината, на шепота на земята, където пет поколения Уебстърови бяха живели и умрели.
Той затвори очи, опитвайки се да възпре студените тръпки, полазили тялото му. Казваше си, че не може току тъй да им се остави. Трябваше да издържи. Когато пристигнеше корабът, трябваше все пак да може да се изправи, да излезе навън и да отиде до малката площадка.
Някой почука на вратата.
— Влез! — извика Уебстър.
Беше Дженкинс. Отблясъците от огнището трепкаха върху металната му кожа.
— Викахте ли ме преди малко, сър?
Уебстър поклати отрицателно глава.
— Боях се да не сте ме викал — обясни Дженкинс — и да сте се чудил защо не идвам. Случи се нещо извънредно и необикновено, сър. Двама мъже пристигнаха с кораб и казаха, че ще пътувате с тях до Марс.
— Тук са значи — рече Уебстър. — Защо не ме повика?
Той с мъка се изправи.
— Не мислех, че трябва да ви безпокоя, сър — отвърна Дженкинс. — Беше толкова абсурдно! Най-накрая успях а ги накарам да разберат, че вие изобщо нямате причина да искате да ходите на Марс.
Уебстър окаменя. Смразяващ страх сграбчи сърцето му. Ръцете му затърсиха да се опрат на бюрото, той се свлече на стола и усети как стените на стаята го затварят като в капан, от който никога нямаше да се измъкне.