Крозиър знаеше, че виновният за този пропуск е Фицджеймс. И бе наясно, че всички мъже наоколо го знаят.
— Много добре — каза най-накрая той. — Продължавайте. — Но докато мъжете започнаха отново да си слагат маските, капитанът додаде: — И Бог да ви е на помощ, ако се окаже, че часовникът на сър Джон е повреден.
— Добре, капитане — отвърнаха всички маскирани фигури наоколо.
Хвърляйки един последен, почти уплашен поглед назад, към ужасната черна зала — за своите петдесет и седем години хронична меланхолия Франсис Крозиър рядко бе изпитвал толкова тежък пристъп на депресия, както в черното като абанос помещение, — той пое към оранжевата зала, а оттам в зелената, после в моравата и накрая в синята, откъдето излезе навън, на открития тъмен лед.
Едва след като се измъкна от лабиринта от боядисани платна, Крозиър почувства, че може да диша свободно.
Костюмираните фигури боязливо отстъпваха встрани, докато той крачеше към „Еребус“ и тъмната, дебело облечена фигура, която стоеше на билото на ледената рампа.
Капитан Фицджеймс стоеше самотен до релинга и пушеше лулата си.
— Добър вечер, капитан Крозиър.
— Добър вечер, капитан Фицджеймс. Влизали ли сте вътре в това… това… — Крозиър не успя да намери подходящата дума и просто махна с ръка към шумния, осветен град от платнени стени и сложно оплетен такелаж. Факлите и мангалите светеха ярко.
— Да, влизах — отвърна Фицджеймс. — Бих казал, че хората ни са проявили изумителна изобретателност.
Крозиър не знаеше какво да отговори.
— Въпросът сега е — продължи Фицджеймс — дали техният многочасов труд ще отиде в полза на експедицията… или на Дявола.
Крозиър се опита да погледне в очите на по-младия офицер, скрити под козирката на увитата с шал фуражка. Той нямаше представа дали Фицджеймс се шегува.
— Предупредих ги — изръмжа Крозиър, — че не трябва да хабят нито една пинта масло и нито една бучка въглища за проклетия карнавал. Погледнете тези огньове!
— Мъжете ме увериха — каза Фицджеймс, — че използват само маслото и въглищата, които са спестили, като не са отоплявали „Еребус“ пред последните седмици!
— Чия идея беше този… лабиринт? — попита Крозиър. — Цветните зали? Черната стая?
Фицджеймс издиша дима, извади лулата от устата си и се засмя.
— Всичко това е идея на младия Ричард Ейлмър.
— Ейлмър? — повтори Крозиър. Той си спомняше името, но не и лицето на мъжа. — Вашият стюард на оръжейната?
— Същият.
Крозиър си спомни дребничък мъж с хлътнали, мътни очи, педантична нотка в гласа и остри, черни мустачки.
— На него откъде пък му е хрумнало това, по дяволите?
— Ейлмър е живял няколко години в Съединените щати, преди да се завърне у дома през 1844 година и да започне работа в Изследователската служба — каза Фицджеймс. Зъбите му леко потракваха по мундщука на лулата. — Той твърди, че през четирийсет и втора година, докато живеел при своя братовчед в Бостън, чел някакъв глупав разказ, в който е бил описан точно такъв маскарад, с такива разноцветни зали. В някакво евтино издание, което се казвало „Списанието на Греъм“51, ако не ми изневерява паметта. Ейлмър не помни точно сюжета на разказа, но си спомня, че се е разказвало за странен бал-маскарад, който бил организиран от някой си принц Просперо… и той е абсолютно уверен, че там залите са били разположени именно в такава последователност, с ужасна черна стая в края. Мъжете направо се влюбиха в идеята.
Крозиър само поклати глава.
— Франсис — продължи Фицджеймс, — в течение на две години и един месец под командването на сър Джон алкохолът на този кораб се намираше под строга възбрана. Въпреки това аз успях да внеса на борда три бутилки прекрасно уиски, подарени ми от баща ми. Остана ми една от тях. Ще ми окажете ли честта да я изпиете с мен тази вечер? След три часа хората ще започнат да пекат месото на мечките, които отстреляха вчера. Вчера дадох позволение на нашия господин Уол и на вашия господин Дигъл да монтират на леда две печки от велботите, за да подгреят няколко консерви със зеленчуци, и да построят огромен грил в тъй наречената бяла стая, където да изпекат месото. Ако не друго, то това ще е първото ни прясно месо от три месеца насам. Желаете ли да се присъедините към мен на бутилка уиски в бившата каюта на сър Джон, докато не стане време за празничната вечеря?
Крозиър кимна и последва Фицджеймс в кораба.
51
Американско списание от средата на XVIII в., издавано във Филаделфия, чийто редактор през 1842 г. е бил Едгар Алън По. Разказът, който е прочел Ейлмър, е „Маската на алената смърт“ на По.