Тази вечер не беше твърде тъмно; северното сияние танцуваше ярко над главата му, а луната светеше достатъчно силно, за да могат торосите да хвърлят мастиленочерни сенки. Този път трети лейтенант Джон Ървинг не се отправи в търсене на Безмълвната по собствена инициатива. Капитанът отново му беше предложил да открие тайното убежище на ескимоската на леда — стига да е възможно да го направи, без да се подлага на излишна опасност.
— Бях напълно сериозен, когато казах на хората, че е възможно тя да притежава уменията, които да спасят живота ни на леда — каза тихо Крозиър, когато двамата останаха насаме в каютата му, и Ървинг се наведе към него, за да го чува по-добре. — Но ние не можем да чакаме, докато се озовем на леда, за да разберем откъде и как тя се сдобива с прясно месо. Доктор Гудсър ми каза, че ако до лятото не намерим източник на прясна храна, скорбутът ще ни отнесе всичките.
— Но освен ако не я проследя по време на лова, сър — прошепна Ървинг, — как ще успея да измъкна тайната от нея? Тя не може да говори.
— Разчитам на находчивостта ви, лейтенант Ървинг — беше всичко, което му каза Крозиър.
Това беше първата възможност на Ървинг да прояви своята находчивост след разговора му с капитана.
В кожената чанта, която беше преметнал през рамо, Ървинг носеше няколко изкушения за в случай че успееше да намери Безмълвната и да комуникира с нея. Имаше сухари, много по-пресни от онези, които беше получил за вечеря. Те бяха увити в салфетка, но Ървинг беше взел със себе си и красива ориенталска копринена кърпичка, която лондонската му приятелка му беше подарила малко преди тяхната… не особено приятна раздяла. В нея беше завито най-голямото изкушение: малко късче мармалад от праскови.
Доктор Гудсър грижливо пазеше мармалада и го раздаваше в малки количества като противоскорбутно средство, но лейтенант Ървинг знаеше, че лакомството е едно от малкото неща, към които ескимоското момиче проявяваше интерес, когато взимаха храна от господин Дигъл. Ървинг беше виждал как тъмните й очи проблясват, когато получаваше намазан с мармалад сухар. През последния месец той беше изстъргвал десетина пъти мармалада от собствените си сухари, за да събере скъпоценното количество, което сега носеше със себе си в мъничка порцеланова съдинка, принадлежала някога на майка му.
Ървинг беше заобиколил дясната страна на кораба и сега вървеше по равния участък от лед към лабиринта от върхове на глетчери и малки айсберги, които се издигаха като ледена версия на Бърнамския лес, тръгнал към Дънсинейн57 на около двеста ярда южно от кораба. Той разбираше, че има голям риск да стане следващата жертва на съществото от ледовете, но през последните пет седмици то изобщо не се беше появявало и никой дори не го беше зървал. След карнавалната нощ не беше убит нито един моряк.
„Но пък и никой освен мен не е излизал сам на леда, без да носи дори фенер със себе си, за да броди из гората от тороси“ — помисли си Ървинг.
Той ясно осъзнаваше, че единственото му оръжие е пистолетът, който лежеше дълбоко в джоба на шинела му.
След четирийсет минути търсене сред върховете на глетчерите в мрака и вятъра при минус четирийсет и пет градуса58 Ървинг почти беше взел решение да прояви находчивост някой друг път, за предпочитане след няколко седмици, когато слънцето ще стои над южния хоризонт по-дълго от няколко минути дневно.
И тогава той видя светлината.
Гледката беше доста зловеща — цялата снежна пряспа в леденото дере между няколко тороса сякаш излъчваше от недрата си златисто сияние, като от някаква вътрешна вълшебна светлина.
Или вещерска светлина.
Ървинг се приближи, като се спираше в сянката на всеки леден израстък, за да се убеди, че това е наистина сянка, а не някаква тясна пукнатина в леда. Вятърът тихо свистеше сред разкривените върхове на глетчери и ледени колони. Виолетовата светлина на северното сияние танцуваше наоколо.
Снежната пряспа имаше форма — изваяна или от вятъра, или от ръцете на Безмълвната — на нисък купол с достатъчно тънки стени, пред които да прониква проблясващата жълтеникава светлина.
Ървинг се спусна в малкото ледено дере, което всъщност представляваше просто вдлъбнатина между две плочи паков лед, оградена от натрупан сняг, и се приближи до малък черен отвор, който му се струваше разположен твърде ниско, за да е свързан с купола във високата пряспа, намираща се в единия край на дерето.
57
В „Макбет“ на Шекспир Третото видение казва на Макбет, че ще е в безопасност, докато Бърнамският лес не тръгне в полето към хълма Дънсинейн.