На втория ден на похода, 23 април 1848 година, трима от мъжете във впряговете се пречупиха. Единият започна да повръща кръв. Другите двама просто паднаха върху леда и бяха неспособни да теглят през целия остатък от деня. На единия от тях му се наложи да се качи в една от шейните и да бъде возен.
Тъй като не желаеха да съкращават броя на въоръжените охранители отпред, отзад и отстрани на процесията, Крозиър и Литъл сами се впрегнаха в хамутите и участваха в теглене на шейните през по-голямата част от този безкраен ден.
През втория ден на похода не им се наложи да преодоляват толкова високи тороси, а и предишните отряди с шейни бяха отъпкали този отрязък от леда като градски път, но силният вятър и снежната виелица неутрализираха почти напълно тези преимущества. Мъжете във впряговете не можеха да виждат шейните на повече от петнайсет фута пред очите им. Морските пехотинци и въоръжените моряци, които охраняваха отряда, не виждаха нищо, когато се отдалечаха на двайсетина фута от шейните, така че бяха принудени да крачат съвсем наблизо, за да не се изгубят. Така че нямаше никаква полза от тях като охрана.
Няколко пъти през този ден водещата шейна, обикновено тази на Крозиър или лейтенант Литъл, губеше следата на предишните отряди с шейни и се налагаше всички да спрат за известно време — между няколко минути и половин час, — докато няколко мъже, завързани един за друг с въже, за да не се изгубят във виелицата, бродеха наляво и надясно от погрешния курс, търсейки плитките следи в леда, които бързо биваха засипвани от снега.
Да загубят пътя в средата на разстоянието би означавало не само загуба на време, но можеше да им струва и живота.
Някои от отрядите с шейни, каращи по-тежки товари, бяха преодолявали по-рано през пролетта тези девет мили сравнително равен лед за по-малко от дванайсет часа и бяха пристигали в морски лагер „Две“ само няколко часа след залез-слънце. Отрядът на Крозиър се добра дотам много след полунощ и едва не пропусна самия лагер. Ако Магнъс Менсън — чийто слух беше не по-малко необичаен, отколкото размерите му и ниската му интелигентност — не беше чул плющенето на платнищата на вятъра далеч вляво, те щяха да отминат покрай своето убежище и покрай склада си за хранителни запаси.
Духалият все по-силно и по-силно през целия ден вятър беше нанесъл големи щети на морски лагер „Две“. Пет от осемте палатки бяха отнесени в тъмнината — макар да бяха закрепени здраво за леда чрез дълбоко забити клинове — или просто бяха разкъсани на парчета. Изгладнелите и изтощени мъже успяха да разпънат две от трите палатки, взети от морски лагер „Едно“, и четирийсет и шестте мъже, на които им беше напълно удобно, но доста тясно в осем палатки, се натъпкаха в само пет.
За мъжете, на които им беше ред да дежурят през тази нощ — шестнайсет души от четирийсет и шестте, — вятърът, снегът и студът се превърнаха в същински ад. Самият Крозиър стоя на пост между два и четири часа през нощта. Той предпочете да се възползва от възможността да се раздвижи, тъй като така или иначе не можеше да заспи от студ в едноместния си спален чувал, дори и в претъпканата тясна палатка.
Последният ден на похода беше най-тежкият.
Вятърът стихна малко преди ставането на мъжете в пет часа сутринта, но радостта от перспективата да видят ясно небе беше помрачена от рязкото падане на температурата с поне трийсет градуса. Лейтенант Литъл измери температурата в шест часа сутринта и установи, че е минус шейсет и четири градуса61.
„Това са само осем мили — не спираше да си повтаря Крозиър през този ден, докато крачеше в хамута. Знаеше, че всички останали си мислят същото. — Днес милите са само осем, с цяла миля по-малко от ужасния преход вчера.“
Когато още няколко души се строполиха, болни или изнемощели, Крозиър нареди на охранителите да сложат винтовките, мускетите и пушките си по шейните и да се впрегнат в хамутите веднага щом слънцето се покаже. Всеки, способен да върви, щеше да участва в тегленето.
Останали без охрана, те разчитаха на това, че денят е ясен. Кафявото петно на Земята на крал Уилям се появи пред тях заедно с изгрева; стената от високи айсберги и струпванията от крайбрежен лед покрай нея блестяха в далечината под слабите, студени слънчеви лъчи като бариера от натрошено стъкло — ясната светлина беше залог, че хората няма да изгубят следите от предишните отряди с шейни и че тварта от ледовете няма да се промъкне към тях незабелязано.