Ала съществото продължаваше да бъде някъде там. Те го виждаха — малко петънце югозападно от тях, придвижващо се значително по-бързо, отколкото успяваха впрегнатите в хамутите мъже.
Няколко пъти през деня Крозиър или Литъл се измъкваха от впряга, вадеха далекогледите от раниците си и се взираха в създанието.
То се намираше на поне две мили от тях и се придвижваше на четири крака. От такова разстояние спокойно можеше да мине за някоя бяла мечка, много от които бяха успели да убият през последните три години. Но не и след като се изправи на задните крака и не започна да души въздуха, вперило поглед в тяхна посока.
„То знае, че сме напуснали корабите — мислеше си Крозиър, докато наблюдаваше през очукания и издраскан за толкова години използване месингов далекоглед. — Знае накъде сме тръгнали. И иска да се добере дотам преди нас.“
Вървяха през целия ден, като се спряха само по залез-слънце в ранния следобед, за да изядат замръзналото съдържание на консервените си кутии. Осоленото свинско и коравите сухари отдавна бяха свършили. Ледените стени, отделящи Земята на крал Уилям от паковия лед, блестяха като град с десет хиляди газови лампи в минутите преди тъмнината да се разстеле по небето като разсипано мастило.
Оставаше им да изминат още четири мили. Сега в шейните лежаха осем души, трима от които — изгубили съзнание.
Прехвърлиха Голямата ледена бариера, отделяща паковия лед от сушата, някъде към един часа през нощта. Вятърът оставаше слаб, но температурата на въздуха продължаваше да пада. Когато се спряха за малко, за да завържат въжета за издигането на шейните върху трийсетфутова ледена стена — прокараният през нея през последните седмици път в резултат на движението на ледовете беше затрупан от хиляди нови ледени блокове, откъснали се от огромните айсберги от двете му страни, — лейтенант Литъл отново измери температурата. Беше минус осемдесет и два градуса62.
Крозиър участваше в тегленето вече от много часове и даваше командите си, замаян от изтощение. По залез-слънце, когато погледна за последен път през далекогледа си на юг, към изпреварващото ги в далечината същество — то вече пресичаше ледената бариера, подскачайки с лекота, — той направи грешката да свали горните и долните си ръкавици, за да отбележи местоположението им в дневника си, а след това забрави да сложи пак, преди да вземе отново далекогледа. Едната му длан и върховете на пръстите на другата моментално залепнаха за метала. Той бързо отдръпна ръцете си, при което съдра кожата и част от плътта на възглавничките на четири пръста от дясната си ръка, както и голяма ивица кожа от лявата си длан.
Тук, в Арктика, такива рани не зарастваха, особено след появата на първите симптоми на скорбут. Крозиър обърна гръб на останалите и повърна от болка. Адското парене в разкъсаните му пръсти и длан само нарастваше през дългата нощ на теглене, катерене и блъскане на шейната. Мускулите на ръцете и раменете му бяха натъртени от натиска на хамута, което доведе до вътрешни кръвоизливи.
Когато около един и половина през нощта се изкачиха на последната бариера, под осеяното с ярки звезди и планети безкрайно ясно, но убийствено студено небе, Крозиър глупаво си помисли да зареже шейните и да хукне към намиращия се на една миля лагер „Ужас“. Останалите мъже можеха да се върнат заедно с тях на другия ден и да им помогнат в тегленето на тези невъзможно тежки шейни до лагера.
Но у Франсис Крозиър беше останал достатъчно здрав разум и командирски инстинкт, за да отхвърли веднага тази мисъл. Разбира се, той би могъл да постъпи така, да изостави шейните — което не беше правил нито един отряд през последните седмици — и да отведе хората си до безопасния им пристан в лагера „Ужас“ без товара им, но щеше да загуби завинаги авторитета си пред сто и четиримата оцелели моряци и офицери.
Въпреки че от непоносимата болка в раздраните си ръце Крозиър повръщаше често, докато отрядът теглеше и буташе шейните по ледената стана — с крайчеца на съзнанието си той отбеляза, че повърнатото е течно и червено под светлината на фенерите, — той продължаваше да дава заповеди и да помага на останалите, докато накрая трийсет и осемте души, все още способни да мъкнат шейните, не слязоха върху леда край чакълестия бряг.
Ако не беше сигурен, че при този студ щеше да остане без кожа на устните, Крозиър сигурно щеше да падне на колене в мрака и да целуне така жадуваната суша, когато всички чуха новия звук от хрущенето на камъни и чакъл под плъзгачите на шейните, поели по последната миля от пътя си.