— Господа — каза Крозиър, обръщайки се към всички, включително морските пехотинци, — исках да чуете това, защото е възможно в някой бъдещ момент да ви помоля да потвърдите този факт, но не искам никой друг да научава за това, докато не реша, че може да стане всеобщо достояние. Възможно е това да не се случи никога. Който от вас разкаже на някой друг — дори да е един-единствен човек, най-близкият ви приятел, дори да го промърморите в съня си, — кълна се в Бога, че ще открия кой не се е подчинил на заповедта ми да мълчи и ще зарежа този човек на леда, без да му оставя дори празна тава, в която да сере. Ясен ли съм, господа?
Мъжете изръмжаха утвърдително.
В този момент се появи Томас Джонсън, който се спускаше по хълма с пъхтене и сумтене. Той се спря и огледа смълчаната групичка мъже, сякаш искаше да попита какво не е наред.
— Какво видяхте, господин Джонсън? — попита енергично Крозиър.
— Следи, капитане — отвърна помощник-боцманът, — но стари. Водят на северозапад. Двамата, които са успели да се измъкнат вчера — и хората, които са се върнали в долината, за да вземат парките, оръжията, съдините и останалото, — сигурно са бягали по тях. Не видях никакви пресни следи.
— Благодаря, Томас — каза Крозиър.
Мъглата се виеше около тях. Някъде далеч на изток Пеглър дочу звуци, които приличаха на стрелба по време на морско сражение, ала през последните две години той беше чувал подобни звуци много пъти. Това бяха далечни гръмотевици. През април. При температура на въздуха минус двайсет градуса64.
— Господа — каза капитанът, — трябва да присъстваме на едно погребение. Да се връщаме ли обратно?
По обратния път към лагера Пеглър размишляваше върху онова, което беше видял — замръзналите вътрешности на офицера, когото харесваше, труповете и все още ярката кръв върху снега, изчезналите парки, оръжия и съдове, противното изследване на доктор Гудсър, странното заявление на капитан Крозиър, че в някой бъдещ момент може да ги помоли да потвърдят този факт, сякаш се готвеше да ги изправи като свидетели пред някой бъдещ военен съд или следствена комисия.
Пеглър очакваше с нетърпение да опише всичко това в личния си дневник, който водеше от доста време. И се надяваше, че ще получи възможността да поговори с Джон Бриджънс след погребалната служба, преди хората от двата кораба да се разотидат по своите палатки, да се разпределят по столови и по отряди. Искаше му се да чуе какво ще каже скъпият му, мъдър Бриджънс за всичко това.
41.
Крозиър
— О, смърте, где ти е победата? О, смърте, где ти е жилото?65
Лейтенант Ървинг беше офицер на Крозиър, но капитан Фицджеймс имаше по-благозвучен глас и познаваше по-добре Светото писание, затова Крозиър му беше благодарен, че пое основната част от погребалната служба.
На нея присъстваха всички мъже от лагера „Ужас“, с изключение на вахтените, онези, които лежаха в лазарета, и хората, които изпълняваха крайно необходими задачи, като Лойд в лазарета и господин Дигъл, господин Уол и помощниците им, които се трудеха над четирите печки от велботите, приготвяйки за обяд част от ескимоските риба и тюленово месо. Поне осемдесет души се бяха събрали около гроба, който се намираше на стотина ярда от лагера, и стояха като тъмни призраци в кълбящата се мъгла.
— Жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът; но благодарение на Бога, който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос. Затова, възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е напразен.66
Другите оцелели офицери и двама помощник-капитани носеха Ървинг. В лагера „Ужас“ нямаше достатъчно дървен материал, за да сковат ковчег, но дърводелецът господин Хъни успя да намери достатъчно дъски, за да скове носилка с размерите на врата, върху която тялото на Ървинг, прилежно зашито в платно, можеше да бъде отнесено до гроба и спуснато в него. Макар въжетата да бяха опънати над гроба по флотски маниер, както беше прието за погребенията на суша, нямаше да се наложи да го спускат надълбоко. Хики и групата му бяха успели да изкопаят яма с дълбочина от само три фута — замръзналата земя по-надолу беше твърда като камък, — затова хората събраха множество големи камъни, които да положат върху тялото, преди да запълнят гроба със замръзнала почва и чакъл, върху които щяха да натрупат още камъни. Никой не таеше големи надежди, че това ще предпази гроба от посегателствата на белите мечки или другите летни хищници, но свършената работа беше доказателство за привързаността на хората към Джон Ървинг.