Дали е повела към лагера своите приятели, ескимоските ловци, с намерението да го нападнат и по пътя случайно се е срещнала с Ървинг, угостила е богато умиращия от глад човек, а след това го е убила хладнокръвно, за да не разкаже той на останалите за срещата си с тях? Беше ли Безмълвната онази „може би жена“, която бяха зърнали Фар, Ходжсън и останалите, докато е бягала заедно с ескимоса с превръзката на главата? Можела е да смени парката си, ако предишната седмица се е върнала в селото си, а кой би могъл да различи младите ескимоски от пръв поглед?
Всички тези мисли бяха преминали през главата на Крозиър, но в онзи застинал във времето момент, когато той и младата жена се сепнаха и замръзнаха стреснато за няколко дълги секунди, капитанът погледна лицето й и разбра — дали със сърцето си или с ясновидската дарба, която според баба си Мойра притежаваше, — че вътре в себе си тя плаче за Джон Ървинг и му връща копринената кърпичка, получена в дар от него.
Крозиър предположи, че кърпичката й е била подарена по време на февруарското посещение на Ървинг в снежния дом на ескимоската, за което той добросъвестно беше докладвал на капитана… но без да влиза в подробности. Сега Крозиър се зачуди дали двамата не са били любовници.
След това Безмълвната дама изчезна. Измъкна се през входа на палатката, без да издаде нито звук. Когато по-късно Крозиър разпита мъжете в лагера и часовите дали не са видели нещо, всичките отговориха отрицателно.
Тогава, в палатката, капитанът се беше приближил до тялото на Ървинг, беше погледнал към бледото мъртво лице, изглеждащо още по-бледо на фона на малката възглавничка, покрита с цветната копринена кърпичка, след което бе дръпнал платното над тялото и лицето на лейтенанта и беше извикал на стария Мъри да влезе и да зашие савана.
— И пресвети Боже, Господи всемогъщи, милостиви спасителю — казваше Фицджеймс, — не ни предавай на жестоките мъки на вечната смърт. Ти познаваш, Господи, тайните на нашите сърца; не отвръщай милостивия си слух от молитвата ни, а ни пощади, пресвети Боже, Господи всемогъщи, милостиви спасителю, най-справедлив съдия предвечен, не ни наказвай в последния ни час.69
Фицджеймс млъкна и отстъпи от гроба. Крозиър, потънал в мислите си, остана няколко дълги мига на мястото си, докато потропването на краката не го накара да осъзнае, че е негов ред да произнесе надгробно слово.
— И ние предаваме тялото на нашия приятел и офицер Джон Ървинг на дълбините — заговори той с хриплив глас, също възпроизвеждайки по памет думите, запомнени много добре от многобройните повторения, въпреки пелената от умора, покрила съзнанието му, — за да се превърне в прах, и се надяваме на възкресението му, когато морето и земята ни върнат мъртъвците си. — Тялото вече беше спуснато на три фута и Крозиър хвърли върху него шепа замръзнала почва. Чакълът падна на платното над лицето на Ървинг и се плъзнаха настрани с ясен стържещ звук. — И новият живот се възроди чрез Господа наш Исус Христос, който при пришествието си ще преобрази нашето унижено тяло, за да стане то като Неговото божествено тяло, чрез Неговата сила, с която Той може да покори всичко на Себе Си.70
Службата завърши. Моряците издърпаха въжетата изпод носилката.
Мъжете затропаха с измръзналите си крака, нахлупиха уелските перуки и шапките, увиха се по-плътно с шаловете и потеглиха обратно в мъглата към лагера „Ужас“, където ги чакаше горещ обяд.
Ходжсън, Литъл, Томас, Девьо, Левеконт, Бланки, Пеглър и неколцина от другите офицери останаха, освобождавайки моряците, които чакаха заповед да заровят тялото. Офицерите сами засипаха гроба с лопати и започнаха да подреждат първия пласт камъни. Искаха да погребат Ървинг по най-добрия начин, възможен при дадените обстоятелства.
Когато приключиха, Крозиър и Фицджеймс се отдалечиха от останалите. Можеха да изядат обяда си доста по-късно — сега смятаха да извървят двете мили до Виктъри Пойнт, където преди почти една година Греъм Гор беше оставил месинговия цилиндър с оптимистичното послание в старата пирамида на Джеймс Рос.
Крозиър смяташе да остави там съобщение, описващо участта на експедицията през последните десет и половина месеца, изминали след предишното послание, както и следващите стъпки, които планират да предприемат.
Докато крачеше тежко и изморено в мъглата и слушаше идващите някъде иззад нея звуци на корабните камбани, донесени в лагера от „Еребус“ и „Ужас“, Франсис Крозиър страстно се надяваше, че докато двамата с Фицджеймс стигнат до пирамидата, той ще е направил план за следващите им действия. Капитанът се боеше, че ако не успее, може би ще се разплаче.