Дългоочакваната открита вода се беше оказала капан.
Ледът нямаше да ни пусне.
Създанието от ледовете нямаше да ни позволи да си тръгнем.
— Шапки долу! — нареди боцманът Джонсън. Ние свалихме пъстрите си зацапани покривала на главите си.
— Знайте, че е жив Изкупителят ни — каза капитан Крозиър с хрипливия глас, с който говореше напоследък. — И че в последно време ще застане на земята; и като изтлеят след кожата ни тези тела, пак вън от плътта си ще видим Бога…75
Господи, приеми смирените си слуги ледови лоцман Джеймс Рийд, марсов старшина Хари Пеглър и техния неизвестен другар в своето Царство, и заедно с двамата, чиито имена можем да назовем, приеми също душите на лейтенант Едуард Литъл, моряк Александър Бери, моряк Хенри Сейт, моряк Уилям Уенцол, моряк Семюъл Крисп, моряк Джон Бейтс и моряк Дейвид Симс. Когато дойде моментът да ги последваме, моля те, Господи, позволи ни да се присъединим към тях в Твоето царство.
Господи, чуй молитвата ни за нашите другари, и за нас самите и за нашите души. И се смили над нас, не оставай равнодушен към сълзите ни. Пощади ни, позволи ни да възстановим силите си, преди да си тръгнем оттук за отвъдното.
Амин.
— Амин — прошепнахме всички ние.
Боцманите вдигнаха погребалните савани и ги хвърлиха в черната вода, където те потънаха за секунди. От дълбините се вдигнаха бели мехури, сякаш последен опит на другарите да проговорят, а после повърхността на езерото стана отново черна и неподвижна.
Сержант Тоузър и още двама от морските пехотинци изстреляха във въздуха един залп с мускетите си.
Капитан Крозиър се вторачи в черната вода с изражение, което подсказваше, че полага усилия да потисне емоциите си.
— А сега потегляме — каза той твърдо най-накрая на всички нас, потиснати, тъжни и примирили се с поражението хора. — Можем да изминем с шейните и лодките още една миля, преди да се спрем да нощуваме. Тук, върху леда, ще ни е по-лесно да вървим.
Всъщност се оказа, че тук е много по-трудно да се върви. Накрая вече беше напълно невъзможно — не заради обичайните тороси и трудностите, съпътстващи пренасянето на лодките през тях (макар и това да ставаше все по-трудно заради отслабващите от глада и болестта хора), а заради процепите в леда.
Както обикновено, пренесохме лодките в два курса, но този път, след като бяхме загубили девет души и бяхме още по-отслабнали, в тази дълга арктическа вечер на 10 юли бяхме преодолели доста по-малко от една миля, когато най-накрая разпънахме палатките и легнахме да спим.
Сънят ни беше прекъснат след по-малко от два часа, когато ледът под нас изведнъж започна да трещи и да се тресе. Цялото ледено поле се люлееше. Изключително разтревожени, всички запълзяха към изходите на палатките и настана страшна суматоха. Моряците започнаха да събират палатките и да се готвят за товарене на багажа, но капитан Крозиър, господин Кауч и първи помощник-капитан Девьо призоваха с викове всички към спокойствие. Офицерите отбелязаха, че няма признаци за пропукване на леда, той само се движеше.
След петнайсет минути ледът постепенно се успокои и повърхността на замръзналото море отново стана солидна като скала. Изпълзяхме обратно в палатките.
Час по-късно ледът отново започна да трещи и да се люлее. Мнозина от нас пак изскочиха във ветровития мрак, но най-смелите останаха в спалните си чували. Онези, които се бяха поддали на ужаса, пропълзяха обратно в претъпканите си, зловонни палатки, при хъркащите си другари в мокрите им спални чували. За щастие нямаше кой да види зачервените им от срам лица.
През целия следващ ден теглехме с всички сили лодките на югоизток по леда, който сега изглеждаше не по-надежден от силно опъната гума. Започнаха да се появяват пукнатини, но макар най-дълбоките от тях да свидетелстваха, че дебелината на леда си остава шест и повече фута, усещането ни, че се движим по монолитно ледено поле изчезна — сега ни се струваше, че се прехвърляме от един плаващ леден къс на друг във вълнист океан от белота.
Тук трябва да отбележа, че на втората вечер след като напуснахме езерото след ледовете, аз изпълних задължението си да прегледам личните вещи на загиналите, голяма част от които бяха останали с общия багаж, когато лейтенант Литъл и отрядът му отплаваха с велбота. Вече бях стигнал до малкото вързопче на марсовия старшина Хари Пеглър, в което имаше няколко жалки останки от дрехи, няколко писма, рогово гребенче и няколко книги, когато моят помощник, Джон Бриджънс, попита: