Междувременно петъкът беше прекрасен, температурата на въздуха се задържа между двайсет и трийсет градуса78, а синьото небе ставаше все по-синьо на север, накъдето се бяха отправили. Тежката лодка се издигаше над шейната, а дървените плъзгачи стържеха и съскаха върху леда и чакъла. Наскоро изпилият лекарството си Магнъс се усмихваше, обхванал корема си с двете си ръце, и тихичко си тананикаше нещо.
Всички знаеха, че до лагера „Ужас“ и гроба на Джон Ървинг край Виктъри Пойнт оставаха по-малко от трийсет мили и по-малко от петнайсет до гроба на лейтенант Левеконт на брега. Сега, когато хората бяха възстановили силите си, те преодоляваха между две и три мили всеки ден и сигурно щяха да изминават още повече, ако порционът им отново се подобреше.
За тази цел Хики току-що бе откъснал празен лист от една от многобройните Библии, които Магнъс беше настоял да съберат и натоварят в пинаса при напускането на лагера „Спасение“ — нищо, че кроткият идиот не можеше да чете, — и сега накъсваше листа на единайсет равни парчета.
Самият Хики, разбира се, щеше да бъде изключен от жребия, както и Магнъс, и проклетият доктор. Но тази вечер, когато спряха, за да си направят чай и да приготвят поредното задушено, Хики щеше да накара всеки мъж да напише името си или да постави знака си върху късче хартия и всичко щеше да е готово за жребия. Хики щеше да накара Гудсър да прегледа листчетата и да потвърди на всеослушание, че всеки мъж е написал собственото си име или е поставил уникален знак.
След това имената щяха да се озоват в джоба на куртката на краля в подготовка за предстоящата тържествена церемония.
58.
Гудсър
От личния дневник на доктор Хари Д. С. Гудсър.
6, 7 или може би 8 октомври 1848 г.
Изпих последната доза. Ще минат няколко минути, преди да се усети действието й. Дотогава ще се опитам да наваксам с дневника.
Последните няколко дни си припомнях с подробности признанието, направено от младия Ходжсън преди няколко седмици в палатката, в последната нощ преди господин Хики да го застреля.
Лейтенантът прошепна:
— Моля да ме извините за безпокойството, докторе, но изпитвам нуждата да кажа на някого колко дълбоко се разкайвам.
Аз прошепнах в отговор:
— Вие не сте католик, лейтенант Ходжсън. И аз не съм ви изповедник. Заспивайте и ме оставете и аз да поспя.
Ходжсън продължи да настоява:
— Още веднъж моля за извинение, докторе. Но трябва да кажа на някого колко съжалявам, че предадох капитана — който винаги е бил добър към мен — и позволих на господин Хики да ви вземе в плен. Искрено се разкайвам и ужасно съжалявам за случилото се.
Аз лежах мълчаливо, без да кажа нито дума, без да реагирам по никакъв начин на думите на младежа.
Още от деня на смъртта на Джон — упорито продължи Ходжсън, — имам предвид лейтенант Ървинг, мой близък приятел още от артилерийското училище, аз бях убеден, че убийството е извършено от помощник-калафатника Хики и изпитвах ужас от него.
— Защо тогава свързахте съдбата си с господин Хики, след като го смятате за такова чудовище? — прошепнах в тъмнината.
— Аз… страхувах се. Исках да бъда на негова страна именно защото е толкова страшен човек — прошепна Ходжсън. След което се разплака.
— Как не ви е срам — казах аз.
Но прегърнах младежа и продължих да го потупвам по гърба, докато той не заспа.
На следващата сутрин господин Хики събра всички и нареди на Магнъс Менсън да накара лейтенант Ходжсън да коленичи пред него. Размахвайки застрашително пистолета си, помощник-калафатникът обяви, че той — господин Хики — няма намерение да търпи безделници в отряда си и още веднъж обясни, че изпълнителните хора сред нас ще се хранят до насита и ще останат живи, докато скатавките ще умрат.
След това допря дългата цев на пистолета в тила на Джордж Ходжсън и му пръсна мозъка.
Трябва да кажа, че до последния си миг младежът се държа мъжествено. Цялата сутрин той не показа никакъв страх. Последното, което каза преди изстрела, беше: „Върви по дяволите.“