— Какво… — започна сър Джон, но млъкна рязко, когато Чарлс Бест се свлече в безсъзнание на пода.
14.
Гудсър
От личния дневник на д-р Хари Д. С. Гудсър.
4 юни 1847 г.
Когато двамата със Стенли съблякохме ранения ескимос гол, аз си припомних, че на гърдите му висеше амулет от плосък, гладък камък, по-малък от юмрука ми, с формата на бяла мечка — като че ли камъкът не беше обработван, а в естественото си състояние очертанията му до съвършенство съвпадаха с дългата шия, малката глава и силните крака на звяра, устремен напред. Бях забелязал амулета на леда, когато преглеждах раната на мъжа, но изобщо не му бях обърнал внимание.
Куршумът от мускета на редник Пилкингтън беше влязъл в гърдите на туземеца на по-малко от инч под амулета, беше пробил плътта и мускула между третото и четвъртото ребро (като по-горното от двете беше променило леко траекторията му), беше преминал през левия му бял дроб и беше заседнал в гръбначния стълб, повреждайки множество нервни влакна там.
Не можех по никакъв начин да го спася — от предишния преглед знаех, че всеки опит да извадя мускетния куршум щеше да причини незабавна смърт, а аз не бих могъл да спра вътрешното кръвотечение в дроба — но направих всичко, което зависеше от мен, като наредих да отнесат ескимоса в онази част от лазарета, която двамата с доктор Стенли бяхме отредили за операционна. Вчера в продължение на половин час след завръщането ми на кораба двамата със Стенли изследвахме раната отпред и отзад с инструментите си и рязахме енергично, докато не открихме местоположението на куршума в гръбнака му и не потвърдихме нашата прогноза за неизбежната му смърт.
Но необичайно високият, здраво сложен сивокос дивак все още не се е съгласил с прогнозата ни. Той продължава да живее. Продължава да диша измъчено с пробития си, окървавен дроб, като непрекъснато кашля кръв. Продължава да ни гледа със смущаващо светлите си — за ескимос — очи, проследявайки всяко наше движение.
Доктор Макдоналд от „Ужас“ пристигна и по предложение на Стенли отведе втория ескимос — момичето — за преглед в задната ниша на лазарета, която беше отделена от нас чрез одеяло, използвано вместо завеса. Според мен доктор Стенли не толкова държеше на прегледа на момичето, колкото искаше по-скоро да я махне от лазарета по време на кървавото ни проучване на раната на нейния съпруг или баща… макар че нито пациентът ни, нито момичето изглеждаха притеснени от кръвта или раната, която би накарала всяка лондонска дама — и голяма част от студентите по медицина — да припаднат.
Като стана дума за припадъци, двамата със Стенли тъкмо бяхме приключили с прегледа на умиращия ескимос, когато в лазарета влезе капитан сър Джон Франклин с двама моряци, влачещи под мишниците Чарлс Бест. Те ни съобщиха, че е припаднал в каютата на сър Джон. Накарахме мъжете да оставят Бест върху най-близкото легло и само след един бегъл преглед вече можех да изредя причините за припадъка му: същото крайно изтощение, от което страдахме всички ние от отряда на лейтенант Гор след десетте дни непрекъснат вървеж, глад (през последните ни две денонощия сред ледовете нямахме почти нищо за ядене освен сурово мечо месо), обезводняването на телата ни (не можехме да си позволим да спираме и да разтопяваме сняг на спиртниците, затова ни хрумна лошата идея да дъвчем сняг и лед — процес, който по-скоро намалява телесната влага, вместо да я увеличава) и накрая онова, което на мен ми се струваше очевидно, но незнайно защо не беше взето под внимание от офицерите, които го разпитваха — клетият Бест беше накаран да застане пред капитаните и да им докладва, облечен със седем от осемте слоя вълнени дрехи, като му бяха позволили да съблече единствено окървавения си шинел. След десетте денонощия, прекарани на леда при средна температура близо нула градуса38, топлината на „Еребус“ ми се стори почти непоносима и когато отидох в лазарета, веднага съблякох всичко с изключение на най-долните два слоя дрехи. Седемте слоя дрехи върху Бест за нула време му бяха дошли в повече.
След като се увери, че Бест ще се оправи — една доза амонячна сол вече го беше върнала в съзнание, — сър Джон погледна с видимо отвращение към нашия ескимоски пациент — който лежеше върху окървавените си гърди и корем, защото двамата със Стенли бяхме ровили в гърба му за куршума — и попита дали ще живее.