И по-важният въпрос — защо точно Франсис Крозиър продължаваше да се връща по тези ужасни места в служба на страната и офицерите й, които така и не оцениха способностите и истинската му стойност като човек, макар и дълбоко в сърцето си да знаеше, че един ден ще умре в арктическия студ и мрак?
Капитанът си спомняше, че още като малко момче — преди да тръгне по моретата на тринайсетгодишна възраст — той носеше в себе си като студена тайна една дълбока меланхолия. Меланхоличната му природа се проявяваше в наслаждението, което изпитваше, когато в зимните вечери излизаше извън селото и наблюдаваше как уличните фенери угасват; в постоянното търсене на малки местенца, където да се крие — Франсис Крозиър никога не беше страдал от клаустрофобия; в страха от тъмното, приемано като въплъщение на смъртта, коварно отнела майка му и баба му, което въпреки всичко той не спираше да търси, криейки се на тавана, докато останалите момчета играеха навън, на светло. Крозиър помнеше този таван — гробищния му хлад, миризмата на студ и плесен, тъмнината и вътрешното напрежение, каращо човек да остане насаме с мрачните си мисли.
Той напълни малката си чаша и отпи от нея нова глътка. Внезапно ледът простена по-силно и корабът изскърца в отговор — опитвайки се да се отмести в замръзналото море, но неспособен да помръдне от мястото си. В отговор ледът притисна още по-силно корпуса му от всички страни и нададе вой. Металните скоби в трюма се сгънаха под натиска, внезапният трясък прозвуча като пистолетни изстрели. Моряците и офицерите продължиха да похъркват, привикали към нощните шумове, които издаваше опитващият се да ги смачка лед. На горната палуба офицерът на вахта, който дежуреше при минус седемдесет градуса40, потропа с крака, за да възстанови кръвообращението си, и четирите глухи удара прозвучаха на капитана като гласа на отегчен родител, нареждащ на кораба да престане с възраженията си.
На Крозиър му беше трудно да си представи, че София Кракрофт е посещавала този кораб, стояла е в тази същата каюта, възхищавала се е на глас колко е спретната, чиста и уютна, колко академично изглежда с всичките тези книги и колко е приятна южната светлина, проникваща през илюминатора.
Това се беше случило седем години по-рано, с точност почти до седмица, през пролетния за Южното полукълбо месец ноември 1840 година, когато Крозиър пристигна в Земята на Ван Димен южно от Австралия със същите тези два кораба — „Еребус“ и „Ужас“ — на път за Антарктида. Командир на експедицията беше приятелят на Крозиър, макар и с по-висше обществено положение, капитан Джеймс Рос. Те спряха в град Хобарт, за да попълнят запасите си от провизии, преди да навлязат в антарктически води, а сър Джон Франклин, губернаторът на острова, използван като каторжническа колония, настоя двамата млади офицери — капитан Рос и командир Крозиър — да отседнат в правителствената резиденция по време на престоя си.
Това бяха очарователни дни, а за Крозиър — съдбовно романтични.
Инспекцията на корабите от експедицията се проведе във втория ден от престоя им — корабите бяха чисти, преоборудвани, запасите им от провизии бяха почти попълнени, младите им екипажи все още не бяха брадясали и измършавели, каквито щяха да станат след двете години в арктическите ледове, които им предстояха — и докато капитан Рос лично развеждаше губернатора сър Джон и лейди Джейн Франклин, Крозиър се озова в положението на придружител на племенницата на губернатора, тъмнокосата и светлоока млада дама София Кракрофт. Той се влюби в нея още същия ден и отнесе напъпилата си любов в мрака на следващите две южни зими, където тя разцъфна в натрапчива фиксидея.
Продължителните вечери под размахваните от прислужници ветрила в дома на губернатора бяха изпълнени с весели разговори. Губернатор Франклин беше изморен мъж на петдесет и няколко години, обезкуражен от липсата на признание за неговите постижения и още по-обезсърчен от съпротивата на местната преса, богатите земевладелци и бюрократи по време на третата му година в Земята на Ван Димен, но двамата със съпругата му лейди Джейн бяха живнали по време на посещението на сънародниците им от Изследователската служба — неговите „колеги пътешественици“, както сър Джон обичаше да се обръща към тях.
София Кракрофт, от друга страна, изобщо не изглеждаше нещастна. Тя беше духовита, жизнена, енергична, понякога шокираща с коментарите и смелостта си — в още по-голяма степен от нейната склонна към полемики леля, лейди Джейн, — млада и красива и очевидно дълбоко заинтригувана от мнението, живота и мислите на четирийсет и четири годишния ерген командир Франсис Крозиър. Тя се смееше на всичките му първоначално неуверени шеги — той нямаше опит в общуването с представители на висшето общество и се опитваше да се държи възможно най-прилично, като пиеше по-малко от всякога, и то само вино — и винаги отговаряше на колебливите му духовитости още по-остроумно. За Крозиър това беше като да се учи да играе тенис от далеч по-добър играч. Към осмия и последен ден от удължилата им се визита Крозиър се чувстваше равен във всяко едно отношение на всеки истински англичанин — роден в Ирландия джентълмен, да, но човек, който се беше издигнал сам и беше живял интересен и вълнуващ живот и не отстъпваше по нищо на останалите, а в изумителните сини очи на мис Кракрофт дори превъзхождаше повечето от тях.