Томас Пинчън
V.
Първа глава
В която Бени Профейн, неудачник и малко йо-йо, стига до апохир
I
На Бъдни вечер 1955 година Бени Профейн, — черни джинси ливайс, платненки, велурено сако и широкопола каубойска шапка, — случайно минаваше през Норфък, щата Вирджиния. Предразположен към сантиментални импулси, той реши да се отбие в Моряшки гроб на „Ист Мейн Стрийт“, любимото свърталище на матросите от ескадрения миноносец, на който бе служил. За да стигне до кръчмата, Бени трябваше да прекоси Аркадата, а точно на мястото, където тя излизаше на „Ист Мейн Стрийт“, бе седнал възрастен уличен певец с китара и празна кутия от „стърно“1, за подаяния. Недалеч от него, заобиколен от пет-шест насърчаващи го моряци-новобранчета, един главен флотски писар опитваше да уринира в резервоара на „пакард патришън“, модел 54-та година. Старият уличен певец нареждаше с дълбок плътен баритон:
— Давай шефе, наливай! — въодушевено изкрещя едно младо моряче ІІ клас.
Профейн сви зад ъгъла. С обичайната внезапност, срещу него без предупреждение зейна „Ист Мейн Стрийт“.
Откакто се уволни от флота, Бени намираше препитание с надничарство по пътищата, а в промеждутъците, когато нямаше работа, просто бродеше насам-натам по източното крайбрежие като йо-йо; и това продължаваше може би година и половина. След такъв дълъг период, отдаден на много повече наименувани паважи, отколкото би желал да изброи, Профейн бе започнал постепенно да изпитва леко подозрение към улиците, особено към улици наподобяващи тази. Всъщност, в неговото съзнание те всички бяха вече обединени в една абстрактна Улица, явяваща му се при пълнолуние като угнетително видение насън. „Ист Мейн Стрийт“, това гето за Никому Ненужни Пияни Моряци, връхлиташе нервите с цялата безцеремонност на обикновен, безобиден нощен сън, преминаващ в кошмар. Кучето се превръща във вълк, светлината в сумрак, празнотата в изпълнено с очакване присъствие. Можеш да видиш младо моряче да повръща на улицата; барманка с татуирани на бузите на задника й корабни витла; потенциален откаченяк съсредоточено обмислящ най-подходящата техника за скок през остъклена витрина (кога да изкрещи „Джеронимо!“2, преди или след като разбие стъклото?); да чуеш как жестоко натаралянкан палубен матрос плаче някъде навътре в тясната алея, защото последният път, когато от бреговата полиция го хванали фиркан, тозчас го напъхали в усмирителна риза. Тротоарът под краката от време на време носи вибрациите, долетели от един отстоящ на много светофари брегови полицай, който с чукане на палката по уличния стълб дава сигнала „Хей, селяндур“3; а отгоре — отдалечаващи се в асиметрично V на изток, където е тъмно и няма повече барове — светлината на живачните лампи превръща всички лица в грозни зелени маски. С пристигането в Моряшки гроб, Профейн завари напълно развихрено побоище между зелени барети и моряци. Той остана за момент до вратата, за да наблюдава; после осъзна, че така и така вече е стъпил с единия крак в Гроба, отскочи настрана от лупаницата и се сгуши, колкото бе възможно по-близо, до месинговото перило на барплота.
— Защо да не може човек да живее в мир с ближните си? — въздъхна глас зад лявото ухо на Бени. Това беше сервитьорката Биатрис, любимка на 22-ра Морска Ескадрена Дивизия и особено на моряците от бившия кораб на Профейн, ескадрения миноносец „Ешафод“. — Бени! — радостно възкликна тя.
Виждайки се отново, след толкова дълго време, двамата изпаднаха в умиление. Профейн започна да рисува по дървените трици на пода прободени със стрели сърца и чайки понесли в клюновете флагчета, на които пишеше „Мила Биатрис“.
В кръчмата нямаше никой от екипажа на „Ешафод“. Преди два дни миноносецът бе отплавал за Средиземно море, съпроводен от бурен моряшки ропот, стигнал чак до облачния Роудс4 (както разправяха) под формата на гласове, долитащи от кораб-призрак; бил чут даже в Литъл Крийк5. Съответно тази вечер в баровете по цялата „Ист Мейн Стрийт“ имаше повече сервитьорки от обикновеното. Защото твърдят (и не без основание), че щом миноносец като „Ешафод“ отплава, някои моряшки жени веднага захвърлят домашните рокли, навличат сервитьорските униформи, започват да изпробват мускулите на ръцете носещи халбите с бира и да репетират сладки курвенски усмивки — всичко това още докато оркестърът на военноморската база свири Доброто старо време6 и флотските комини засипват със сажди изпънатите в решителна стойка „мирно“ бъдещи рогоносци, които се сбогуват с криви усмивчици на мъжествено-скръбните физиономии.
2
Джеронимо (1829–1909) — прославен вожд на апачите, известен със своите набези в мексиканските провинции. Самото му име навявало панически ужас сред белите жители на Мексико и южните американски щати Аризона, Ню Мексико и западен Тексас. Извикването на името му имало въздействие сходно на вика „Пожар!“ или „Земетресение!“ (Тук и по-нататък всички бележки са на преводача.)
3
Т.е. полицаят отправя сигнал за помощ при уличен бой. „Хей, селяндур“ — първоначално означавало препирня или размяна на юмруци между циркови работници/актьори и зрителите. С призива „Хей, селяндур“ цирковите актьори предупреждавали своите „подставени зрители“ за възможни спорове и сбивания с местната публика.
6
Доброто старо време (Auld Lang Syne) — шотландска песен по текст на Роберт Бърнс, по традиция изпълнявана в края на празненства.