Рейчъл искаше да избяга. Бени, който бе работил по пътищата около Петградието, можеше да разбере защо.
Когато слънцето начена да залязва, двамата почти бяха привършили кашона помежду им. Профейн бе жестоко пиян. Той излезе от колата, докрета някак зад едно дърво и застана обърнат на запад, с неясното намерение да напикае слънцето и да го угаси веднъж завинаги, което неизвестно защо му се струваше важно за самия него. (Неодушевените обекти и предмети могат да се занимават с каквото пожелаят. Всъщност, не с каквото пожелаят, защото предметите, за разлика от хората, не изпитват никакви желания и нямат способността да искат; само хората могат. Но предметите и обектите правят това, което правят, и затуй Бени пикаеше срещу слънцето.)
И слънцето залезе; като че Профейн все пак го бе угасил и въпреки това бе продължил да пикае — безсмъртен, бог на един помрачен свят.
Рейчъл го наблюдаваше с любопитство. Бени дръпна ципа и се заклатушка обратно към кашона с бира. Оставаха две кутии. Той ги отвори и подаде една на Рейчъл.
— Аз угасих слънцето — отбеляза Профейн. — Да пием за това. — Разля повечето от бирата върху ризата си.
Още две смачкани кутии паднаха на дъното на каменоломната, последвани от празния кашон.
Тя не бе помръднала от колата.
— Бени — един пръст докосна лицето му.
— ’Кво.
— Ще ми станеш ли приятел.
— Ти май имаш достатъчно приятели.
— Хайде да си представим, че никой от нас не е истински — предложи Рейчъл, поглеждайки надолу към дъното на каменоломната. — Нито „Бенингтън“, нито Трокадеро, нито Петградието. Само тази каменоломна е истинска: мъртвите камъни, които са били тук преди нас и ще бъдат след нас.
— Защо?
— Не е ли това светът?
— На тези неща в началния курс по геология ли ви учат, а?
— Просто го знам — отвърна тя, засегната, после тихичко добави: — Бени, стани ми приятел и това е всичко.
Той сви рамене.
— Пиши ми.
— Ама слушай, не очаквай да…
— Пиши ми какво представлява шосето. Твоето младежко шосе, което аз никога няма да видя, с неговите дизели и прах, крайпътни ресторантчета и кръчми по кръстовищата. Това е всичко. Как е на запад от Итака и на юг от Принстън23. Места, които няма да опозная.
— Добре — почеса корема си Бени.
През останалата част от лятото Профейн непрекъснато попадаше на Рейчъл поне по веднъж дневно. Винаги разговаряха в колата. Бени правеше напразни опити да открие ключа за нейното запалване някъде отвъд притворените й очи, а тя седеше зад десния волан и дърдореше ли дърдореше, само думи на МГ-жаргон — неодушевени думи, на които Профейн всъщност не можеше да отвърне.
Доволно бързо стигна до положението, от което се опасяваше — той бе подмамен да хлътне по Рейчъл и бе изненадан само, че това не стана по-рано. Нощем лежеше в работническата барака, пушеше в тъмното и апострофираше огънчето на цигарата си. Около два часа сутринта се връщаше от вечерна смяна обитателят на горното легло — Дюк Уедж, пъпчив катил от Челси, обладан от натрапчиво упорство непрекъснато да повтаря колко много чука, което, в интерес на истината, му се случваше доста често. Бръщолевенето му приспиваше Бени. Една вечер той наистина видя Рейчъл и Уедж, негодникът, паркирани в МГ-то, пред нейното бунгало. Бени седна обратно в леглото, без да се почувствува особено измамен, защото знаеше, че Уедж няма да успее с Рейчъл. Даже остана буден и даде възможност на Уедж да го угости с подробно описание как почти е успял да свали Рейчъл, но не съвсем. Както обикновено, Профейн заспа по средата.
23
Т.е. границите на Бръшляновия съюз — университета Корнел на запад и университета Принстън на юг.