Бени изпитваше желание да каже, „Господи, какво ли не искаме“. Само попита:
— Как е купонът?
— В Раул сме — отвърна тя.
Раул, Слаб и Мелвин бяха част от компания недоволни млади хора, която някой бе кръстил Цялата Шантава Пасмина. Прекарваха половината от живота си в бар Ръждивата лъжица в Долен Уест Сайд. Бени помисли за Моряшки гроб и си каза, че не вижда голяма разлика.
— Бени! — Рейчъл никога не бе плакала, поне доколкото помнеше Бени. Това го обезпокои. Но тя може би симулираше. — Чао — прошепна Рейчъл. Този фалшив, типичен за обитателите на Гринич Вилидж начин да избягваш да кажеш довиждане. Профейн затвори.
— Започна хубав тупаник — отбеляза Дюи Гланд, навъсен, със зачервени очи. — Пиг е толкова пиян, че ухапа по гъза един морски пехотинец.
Ако погледнете отстрани дадена планета, която се върти по своята орбита около слънцето, а после с огледало разделите на две слънцето и си представите, че от него излиза конец, водещ към планетата, всичко това ще прилича на йо-йо. Най-отдалечената от слънцето точка се нарича афелий33. По аналогия най-отдалечената точка от дръжката на йо-йо-то (по линията на връвта) се нарича апохир34.
Същата вечер Бени и Паола заминаха за Ню Йорк. Дюи Гланд се върна на кораба и Профейн никога повече не го видя. Пиг бе отпрашил със своя „Харли“ в неизвестна посока. В автобуса техни спътници бяха: момче и момиче, с нетърпение очакващи останалите пътница да заспят, за да се изчукат на най-задната седалка; един търговски пътник, продаващ острилки за моливи, за когото стана ясно, че е обходил страната надлъж и нашир и можеше да съобщи интересна информация за който и да е град, независимо накъде си тръгнал; и четири бебета (всяко от тях с неоправна майка), разпръснати на стратегически места из целия автобус, които периодически се лигавеха, задавяха, бърбореха, гукаха и повръщаха. Във всеки момент на цялото дванайсетчасово пътуване поне едно от тях плачеше.
Когато стигнаха щата Мериленд, Профейн реши да приключи с всичко.
— Само да не помислиш, че искам да се отърва от теб — подавайки й плик от билет, върху който с молив бе написан адреса на Рейчъл. — Просто не знам колко време ще бъда в града. — Наистина не знаеше.
— Значи си влюбен — кимна тя.
— Тя е добра. Ще ти намери работа и квартира. Не ме питай дали сме влюбени. Тази дума не означава нищо. Ето нейния адрес. Ще вземеш метрото от Уест Сайд и ще те закара точно до тях.
— От какво те е страх?
— Хайде спи. — Тя заспа на рамото на Профейн.
В Ню Йорк, на спирката на 34-та улица Бени се сбогува набързо с нея.
— Вероятно ще съм някъде наоколо. Но още по-вероятно е да не бъда. Сложно е за обяснение.
— Да й кажа ли?…
— Тя ще знае. Точно там е бедата. Всичко, което ти или аз можем да й кажем, тя го знае.
— Обади ми се, Бен. Моля те. Може би, а?
— Точно така. Може би — отвърна той.
V
И тъй, през януари 1956 година, Бени Профейн се появи отново в Ню Йорк. Пристигна в края на период на лъжливо пролетно затопляне, намери дюшек в нощния приют „Наш дом“ в центъра, купи си вестник от павилион в жилищната част; същата вечер обикаля из града, четейки на уличното осветление обявите за набиране на работна ръка. Както обикновено, никому не бе нужен.
Ако го срещнеха хора, които го помнеха, веднага щяха да забележат, че Профейн не се бе променил. Същият едър, амебоподобен младеж, отпуснат и дебел, с късо подстригана и стърчаща на отделни кичури коса, мънички и раздалечени като на прасе очи. Работата по пътищата не бе допринесла нищо за физическото или духовно усъвършенствуване на Бени. Макар улицата да бе обсебила голяма част от годините на Профейн, тя и той си оставаха чужди един на друг във всяко отношение. Улиците (респективно пътищата, шосетата, площадите, булевардите, проспектите) не го бяха научили на нищо: той не можеше да работи с теодолит, кран или мотокар, не можеше да реди тухли, не можеше да опъне рулетка в права линия, не можеше да държи неподвижно лата, дори не умееше да шофира. Бени вървеше и понякога изпитваше усещането, че обикаля из проходите на огромен ярко осветен супермаркет и единствената му функция е да иска.
Една сутрин Профейн се събуди доста рано, не можа да заспи отново и, без много да му мисли, реши да прекара деня като йо-йо, да шари напред-назад с метрото под 42-ра Улица, от Таймс Скуеър до Гранд Сентрал и обратно. Тръгна към умивалнята на „Наш дом“, пътьом се спъна в два празни матрака. Бръсненето му приключи с изпокълцани бузи, после видя доста зор, докато извади ножчето от самобръсначката, а отгоре на всичко поряза дълбоко пръста си. Сметна, че трябва да вземе душ, за да измие кръвта. Крановете не помръдваха. Когато най-сетне откри работещ душ, водата започна да пръска неравномерно, на студени и горещи струи. Той подскачаше, крещеше и трепереше, настъпи парче сапун и замалко не се преби. Дордето попиваше водата, съдра една протрита кърпа и я направи негодна за по-нататъшна употреба. Навлече отново тениската, цели десет минути му отне издърпването нагоре на ципа на джинсите и още петнайсет завързването на една скъсана връзка на обувката. Текстовете на всички останали негови утринни песнички бяха съставени изцяло от ругатни. Не че бе уморен или дори прекомерно некоординиран. Просто нещо, което той, в качеството си на неудачник, знаеше от години: неодушевените предмети и Бени Профейн не можеха да живеят в мир.
33
Точка от елиптична орбитата на едно небесно тяло, която е най-отдалечена от слънцето. От лат. aphēlium: гръцки