Бени хвана метрото от Лексингтън Авеню до Гранд Сентрал. Неизвестно как и защо, но вагонът, в който влезе, бе претъпкан с всякакви удивително разкошни красавици: секретарки на път за работа и отиващи на училище непълнолетни момичета. Това бе прекалено много, прекалено. Профейн увисна на една дръжка, замаян, с омекнали колена. Като лунни цикли го обливаха огромни трудно обясними вълни от възбуда, в резултат на които всички жени от определена възрастова група и с определена фигура ставаха незабавно и неосъществимо желани. Изплува от тези магии с вибриращи очни ябълки и с желанието главата му да може да се върти на пълни 360 градуса.
Подир утринния наплив на хора, местният влак бе почти празен, като изоставен от туристите замърсен плаж. В часовете между девет и дванайсет, постоянните пътници допълзяваха обратно на техния бряг, плахо и нерешително. След изгрев-слънце всевъзможни представители на средната класа бяха запълвали пределите на този свят с усещане за лято и живот; а сега дремещи бродяги и старици на социални помощи, които през цялото време бяха седели незабелязвани, възстановяваха нещо като право на собственост и настъпването на един замиращ сезон.
На единайсетия или дванайсетия рейс Профейн бе налегнат от дрямка и започна да сънува. Към обед бе пробуден от три пуерториканчета — Толито, Хосе и Кук (съкратено от Кукарачито35). Те изнасяха малко представление, срещу заплащане, макар да знаеха, че в делничните сутрини метрото no es bueno36 за танци и тарамбуки. Хосе носеше тенекиена кутия от кафе, която, оставена с дъното нагоре, хлапетата използуваха, за да барабанят непрекъснато техните бесни меренги и байони37, а обърната с отвора нагоре — за получаване на дребни монети, жетони за транзитно пътуване, плюнки и дъвка от признателната публика.
Профейн се събуди примигвайки и загледа момчетата, които танцуваха, подскачаха и задяваха с маймунджилъци пътуващите. Люлееха се, увиснали на дръжките, разклащаха и друсаха вертикалните тръби за хващане. Толито подхвърляше седемгодишния Кук насам-натам като торба картофи, а за фон на всичко това, Хосе удряше по своя тенекиен барабан в полиритмия с трясъка на вагона, ръцете му вибрираха с неуловима за погледа скорост, и неуморна, широка като Уест Сайд усмивка разкриваше зъбите му.
Когато влакът намали скорост за спирката на Таймс Скуеър, те пуснаха кутията за подаяния. Профейн затвори очи, преди да стигнат до него. Хлапетата се наместиха на отсрещната седалка да преброят приходите и залюляха крака. Кук бе в средата, а другите опитваха да го избутат на пода. Във вагона влязоха двама тийнейджъри от техния квартал: черни панталони, черни ризи, черни якета с кървавочервен надпис ПЛЕЙБОЙС на гърбовете. Изведнъж всички движения на трите хлапета спряха. Притиснати един до друг, те бяха зяпнали. Малчуганът Кук не можа да се удържи.
— Maricon38 — тържествуващо изкрещя той.
Профейн отвори очи. Тийнейджърите отминаха към другия вагон с надменно и отсечено потракване на налчетата. Толито натисна с ръка главата на Кук и опита да го смачка надолу през пода, та никой да не го вижда. Кук се изплъзна. Влакът затвори врати и потегли отново към Гранд Сентрал. Тримата насочиха вниманието си към Профейн.
— Хей, мой човек! — подхвърли Кук.
Профейн го гледаше полупредпазливо.
— Защо? — попита Хосе. После разсеяно нахлузи тенекиената кутия от кафе на главата си и тя хлътна чак до ушите му. — Защо не слезе на Таймс Скуеър?