Биатрис донесе бира. От една задна маса долетя пронизителен крясък, Биатрис трепна, бирата се разплиска.
— Господи! — въздъхна тя. — Това отново е Плой.
Плой бе механик на миночистача „Импулсивен“ и скандална личност по протежение на цялата „Ист Мейн Стрийт“. Беше висок точно 152 сантиметра с обувки и непрекъснато предизвикваше на бой най-едрите моряци на кораба, защото бе сигурен, че те никога няма да го вземат насериозно. Тъкмо навръх преместването на Плой от „Ешафод“, тоест преди девет месеца, Военноморският Флот на САЩ бе сметнал за нужно да му извади всичките зъби. Вбесен, Плой успя да си пробие с юмруци път през един главен санитар и двама зъболекари, и тогава стана ясно, че наистина е твърдо решен да опази своите зъби.
— Но помисли само какво те очаква! — подвикваха зъболекарите, които едва сдържаха смеха си, отбягвайки юмручетата му. — Оголване на зъбните корени, възпаление на венците…
— Не! — крещеше Плой.
Накрая бяха принудени да му ударят една инжекция пентотал в бицепса. Когато Плой отвори очи за първи път след упойката, привидя му се апокалипсис и той забълва дълги и разточителни сквернословия. Цели два месеца блуждаеше като призрак из „Ешафод“, подскачаше без предупреждение нагоре и, увиснал подобно на орангутан от таванските ръкохватки, правеше безразсъдно нагли и дръзновени опити да изрита някой офицер в зъбите.
Обикновено той се зареждаше някъде на кърмата и, фъфлейки през наболяващите го подпухнали венци, произнасяше хрипкави речи на всеки, който слушаше. Когато венците зараснаха, Военноморският Флот на САЩ връчи на Плой полагащите му се по устава лъскави изкуствени челюсти.
— О, Божичко! — ревна той и направи отчаян опит да скочи зад борда.
Ала бе спрян от грамадния негър Дауд.
— Хей, мъник, — измуча Дауд и вдигна Плой за главата, разглеждайки тази съставена от гащеризон и отчаяние конвулсия, чиито стъпала бъхтеха въздуха на метър от палубата, — защо искаш да се хвърлиш?
— Абе човек, искам да умра и това е всичко! — викаше Плой.
— Не знаеш ли, че животът е най-ценното, което имаш? — попита Дауд.
— Хи-хи — през сълзи се изкиска Плой. — И защо?
— Защото без него няма да си жив — отвърна Дауд.
— О! — възкликна Плой и размишлява за това цяла седмица.
Донякъде поуспокоен, той започна отново да излиза в градски отпуск. Издейства си да го преместят на „Импулсивен“. Но там, вечер, след сигнала за лягане, другите моряци започнаха често да дочуват странни звуци, идващи от койката на Плой. Това продължи две-три седмици, докато веднъж, към два часа през нощта, някой включи осветлението, и ето ти го Плой, седнал по турски на койката и си остри зъбите с пиличка. На следващата заплата, вечерта, много по-тих и кротък от обикновено, Плой се настани заедно с група матроси на една маса в Моряшки гроб. Към единайсет часа, поклащайки леко бедра, Биатрис мина край тях, вдигнала поднос с халби бира. Ликуващият Плой издаде глава напред, раззина широко челюсти и заби наскоро подострените си зъби в десния бут на келнерката. Биатрис изпищя, лъскавите халби изхвърчаха параболично от подноса и проблясвайки опръскаха целия Моряшки гроб с разводнена бира.
Това стана любимо забавление на Плой. Вестта обиколи дивизията, ескадрата, а може би и целия флот. Идваха да гледат даже и моряци, които не бяха от „Импулсивен“ и „Ешафод“. Тъй започваха много сбивания, подобни на настоящото, което бе в разгара си.
— Кого захапа? — попита Профейн. — Аз не гледах.
— Биатрис — отвърна Биатрис.
Биатрис беше друга келнерка. Собственичката на Моряшки гроб, госпожа Буфо, чието първо име бе пак Биатрис, развиваше теорията, че, подобно на малките деца, които се обръщат с „мамо“ към всяка жена, и моряците, също тъй безпомощни, трябва да наричат всички келнерки Биатрис. За да приложи на дело тази своя майчинска философия, тя бе инсталирала в кръчмата изработени по поръчка каучукови кранове за бира във формата на големи женски гърди. В заплатните дни, от осем до девет вечерта, в Моряшки гроб се провеждаше мероприятие, което госпожа Буфо напълно уместно бе кръстила „Цицателен час“. Натъкмена в избродирано с дракони кимоно (подарено й от един обожател от Седмия Флот), тя излизаше с тържествена стъпка от задната стая и обявяваше старта, като надигаше боцманска свирка и подхващаше „за храна“. При този сигнал всички хукваха напред и ако някой бе достатъчно късметлия да стигне до гърдите, имаше възможността да суче бира. Крановете бяха седем, а обикновено за тези забавления се събираха по двеста и петдесет моряци средно.