— А един пластичен хирург бил толкова разочарован от живота, че се обесил — подметна Рейчъл, за която бе въпрос на чест да има последната дума на излизане.
Оставяйки зад себе си безволевите бради, кривите носове и лицевите белези на това, за което изпитваше опасението, че е някакво подобие на сближение или причастие, тя изтрополи край отразения в огледалото часовник и излезе навън, на същия вятър, дето брулеше борчето.
Сега, след като бе достатъчно далеч от алеята, Рейчъл вървеше по увехналата, замръзнала трева на Ривърсайд Парк, под оголени дървета и дори още по-солидни скелети на жилищни блокове по Драйв, и мислеше за Естър Харвиц, нейна отдавнашна съквартирантка, която бе спасявала от повече финансови кризи, отколкото и двете можеха да си спомнят. На пътя й бе захвърлена стара, ръждясала бирена кутия; Рейчъл я изрита ожесточено. „Какво е това? — недоумяваше тя. — Така ли е устроен Нуева Йорк, използвачи и прекарани? Шьонмейкър използва моята съквартирантка, тя използва мен. Наистина ли съществува тази дълга гирлянда от измамници и жертви, преебаващи и преебани? И ако съществува, кого преебавам аз?“ Първото име, което й дойде на ум бе на Слаб (от триумвирата Раул-Слаб-Мелвин). Откакто бе пристигнала в този град, тя се бе колебала между Слаб и едно определено отсъствие на снизходителност към всички мъже.
— Както се поставиш, такова ще бъде и нейното отношение към теб — бе отбелязал Слаб.
Това беше в неговото ателие, припомни си тя, още по времето на една от онези идилии между Слаб и Рейчъл, които обикновено предхождаха забежките на Слаб с Естър. Електроснабдителната компания „Консолидейтид Едисън“ току-що бе изключила електричеството и двамата можеха да се гледат само на пламъка от една газова дюза на кухненската печка, който бе разцъфнал в синьо-черно минаре, и превръщаше лицата им в маски, а очите им в безизразни светлинни плоскости.
— Слаб, душицо, няма нищо страшно. Момичето само е закъсало и щом мога да си го позволя, защо не.
— Не! — отсече Слаб и високо на скулата му затанцува тик, или може би светлината от газовата дюза създаваше такова впечатление. — Не! Мислиш, че не разбирам ли? Нужна си й заради парите, които тя непрекъснато крънка от теб, а Естър ти е нужна, за да изпитваш някакво майчинско чувство. Всеки цент, който тя взема от твоето портмоне, добавя още една жица към кабела, дето ви свързва като пъпна връв, и прави по-трудно прерязването й, прави оцеляването на Естър много по-опасно, ако някога изобщо бъде прерязана тази пъпна връв. Колко долара ти е върнала досега?
— Тя ще ги върне — прошепна Рейчъл.
— Разбира се. А сега още 800 долара. За да промени това. — Слаб посочи един малък портрет, опрян на стената до кошчето за отпадъци. Протегна се и го взе, наклони го към синия пламък, за да могат и двамата да го разгледат. „Момиче на купон“. Портретът вероятно бе предназначен да бъде гледан само на въглеводородна светлина. Това бе Естър, облегната на някаква стена, вторачена в човек, който се приближаваше към нея. А изразът на очите й: полужертва, полувластница. — Виж носа й. Защо й е да му променя формата? Със своя нос тя е човешко същество.
— Такова е само творческото виждане на художника — увери го Рейчъл. — Възраженията ти са приемливи единствено от художествена или от социална гледна точка. Какво друго можеш да кажеш?
— Рейчъл, нейната заплата е петдесет долара седмично — изкрещя Слаб. — Двайсет и пет долара отиват за психотерапевта, дванайсет за наема. Остават й тринайсет долара. За кое по-напред, за подмяна на високите токчета, дето ги чупи непрекъснато в решетките на метрото, за червило, обици, дрехи. За храна, от време на време. И сега 800 долара за операция на носа. А после какво още? Мерцедес Бенц 300 SL, оригинал на Пикасо, аборт, какво?
— Естър е точно в график, ако това те интересува — хладно отбеляза Рейчъл.
— Скъпа, — в гласа му внезапно прозвучаха изпълнени с копнеж, съвсем юношески нотки, — ти си добра жена, представителка на една изчезваща раса. Зная, че е редно човек да помага на закъсалите. Но всяко нещо има граници.
Спорът бе продължил, на пресекулки, спокойно, без взаимни сръдни и в три след полунощ бе настъпила крайната фаза — леглото, — за да неутрализират с ласки главобола, който и двамата бяха получили. Нищо не се оправи, изобщо нищо не се оправяше. Това бе още през септември. Сега вече го нямаше марленият клюн, носът стърчеше в горда извивка, създаваща у страничния наблюдател усещането, че сочи нагоре към големия небесен Уестчестър49, където рано или късно свършваха всички богоизбрани.
49
Уестчестър — окръг в щата Ню Йорк на източния бряг на р. Хъдзън, северно от град Ню Йорк. Един от най-богатите и с най-високи доходи на глава от населението в САЩ в средата на ХХ век.