Тя излезе от парка, тръгна по 112-та улица и се отдалечи от Хъдзън. Преебаващи и преебани. Вероятно това бе основата, върху която бе изграден целият остров, от дъното на най-дълбоката канализационна шахта, нагоре през улиците, чак до върха на телевизионната антена на Емпайър Стейт Билдинг50.
Рейчъл прекрачи във фоайето, отправи усмивка към стария портиер; продължи да се усмихва в асансьора и седем етажа нагоре, до апартамент 7 Г, у дома, хо, хо. Първото нещо, което видя през отворената врата, бе думата КУПОН, надраскана върху стената на кухнята и придружена от нарисуваните с молив карикатури на членовете на Цялата Шантава Пасмина. Хвърли чантичката си на кухненската маса, затвори вратата. Карикатурите бяха творение на Паола Мистрал, третата съквартирантка. Която също бе оставила бележка на масата. „Уинсъм, Каризма, Фу и аз. Музикален клуб Нота V51, Маклинтик Сфиър. Паола Мистрал.“ Нищо друго, освен собствени имена. Това момиче живееше със собствени имена. Личности, места. Никакви предмети, вещи. Някой да й е разказвал за предметите или вещите? А Рейчъл като че ли не се интересуваше от нищо друго, освен от вещите. Сега най-важен бе носът на Естър.
Под душа тя запя сантиментална любовна песен с необикновено страстен майчински глас, който облицованото с керамични плочки помещение многократно усилваше. Рейчъл знаеше, че този глас озадачава хората, защото идваше от едно толкова дребно момиче:
Скоро светлината в стаята на Паола започна да се процежда от прозореца навън, нагоре по вентилационната шахта и в небето, придружена от подрънкване на бутилки, шуртене на кранове, шум от пусната вода в тоалетната. И след това от почти недоловимите звуци, издавани от дългата коса, която Рейчъл вчесваше.
Когато тя излизаше, гасейки пътьом всички лампи, стрелките на поставения до леглото на Паола Мистрал часовник със светещ циферблат доближаваха шест часа. Никакво цъкане: часовникът беше електрически. Минутната стрелка се движеше невидимо. Но скоро тя мина дванайсет и започна да се спуска в долната половина на циферблата; сякаш бе проникнала под повърхността на огледало и сега трябваше да повтори в огледалното време това, което бе правила в половината на реалното време.
II
Подобно на неодушевен механизъм, купонът все пак започна да набира темпо и да се разпуска като часовникова пружина към ъглите на шоколадената стая, в търсене на известно разхлабване на собствената си напрегнатост и установяване на някакво равновесие. Почти в центъра на стаята Рейчъл Аулглас се бе свила върху чамовия под и краката й просветваха бледо през черните чорапи.
Тя несъмнено бе извършила хиляди свещенодействия върху очите си, които в момента притежаваха своя собствена омара и не им бе необходим полупрозрачния воал на цигарения дим, за да изглеждат чувствени и загадъчни. Ню Йорк трябва да е бил за нея град на изпарения и мъгли, неговите улици са представлявали алеи към преддверието на ада, а населяващите го тела са изпълнявали ролите на духове. Димът като че ли бе пропил гласа и движенията й; правеше я още по-истинска, подчертаваше още повече присъствието й, сякаш думите, погледите и леките непристойности можеха само за известно време да бъдат приглушени и обуздани, като цигарен дим в дългата й коса; да останат там безполезни, докато тя ги освободеше, случайно и несъзнателно, с едно отмятане на главата.
Седнал на мивката, световният авантюрист Стенсъл Младши раздвижи лопатките си като криле. Рейчъл бе с гръб към него. През отворената врата на кухнята той виждаше сянката на гръбнака й, с неговите трапчинки и издатини, виеща се надолу като по-тъмночерна змия по протежение на черния й пуловер; следеше леките движения на главата и косата й, докато тя слушаше.
Стенсъл бе решил, че Рейчъл го недолюбва.
51
„