— Не ми харесва как той гледа Паола — бе споделила тя с Естър. Която, разбира се, веднага бе предала думите й на Стенсъл.
Но в това нямаше нищо сексуално, истината лежеше далеч по-дълбоко. Паола беше малтийка.
Роден в 1901, годината, в която кралица Виктория умряла, Стенсъл се бе появил на този свят точно навреме, за да стане дете на века. Израснал без майка. Бащата, Сидни Стенсъл служил в Министерството на външните работи на своята страна, мълчаливо и компетентно. Никакви факти за изчезването на майката. Умряла при раждане, избягала с друг мъж, самоубийство: пропадане по някакъв начин, достатъчно мъчителен, за да се въздържа Сидни от каквото и да е споменаване за това в цялата налична кореспонденция със своя син. Бащата умрял в 1919 година, при неизяснени обстоятелства, когато разследвал юнските вълнения в Малта.
Една привечер в 1946 година, синът, бе седял с маркиза ди Киаве Льовенщайн52 пред нейната вила на западния бряг на Майорка. От Средиземно море ги отделяли каменните перила на терасата. Слънцето залязвало сред плътни облаци и превръщало цялото видимо небе в перленосива пелена. Вероятно се чувствали като последните две божества, последните обитатели на залятата от водата земя; или може би… но защо да гадаем, а и няма да бъде честно да подсказваме. Така или иначе се разиграла следната сцена:
Маркизата: Значи, налага се да заминете?
Стенсъл: Стенсъл трябва да бъде в Люцерн преди края на седмицата.
Маркизата: Никак не са ми приятни тайните операции, предшестващи военните действия.
Стенсъл: Това не е шпионаж.
Маркизата: Какво е, тогава?
(Стенсъл усмихнат гледа здрача.)
Маркизата: Толкова сте потаен.
Стенсъл: С кого, маркизо? Дори не и със себе си. Това място, този остров: цял живот Стенсъл не е правил нищо друго, освен да пътува от остров на остров. Причина ли е това? Нужно ли е да има причина? Да ви каже ли Стенсъл: той не работи за никакъв Уайтхол53, никакъв мислим Уайтхол, с изключение, ха, ха, с изключение на мрежата от бели зали в собствения му мозък: тези еднообразни коридори, които той поддържа грижливо изметени, спретнати и подредени за случайно гостуващи агенти. Пратеници от зоните на разпънатото на кръст човечество, от приказните области на човешка любов. Ала на кого служи той? Не и на себе си: това би било безумие, безумието на някой самопровъзгласен пророк…
(Следва продължителна пауза, докато идващата до тях през облаците светлина отслабне или се разреди, за да ги залее, немощна и грозна.)
Стенсъл: Стенсъл достигна пълнолетие три години след смъртта на баща си, стария Стенсъл. Част от наследството, което получи тогава, представляваше множество подвързани с телешка кожа дебели ръкописни книги, деформирани от влажния въздух на различни европейски градове. Неговите дневници, неговият неофициален журнал, отразяващ кариерата на един агент. Под „Флоренция, април, 1899 година“ е записано едно изречение, младият Стенсъл го е запомнил: „Зад и във V. се крие много повече, отколкото някои от нас са подозирали. Не кой, а какво: какво е тя? Да не дава Бог някога да бъда заставян да напиша отговора, нито тук, нито в какъвто и да е официален доклад.“
Маркизата: Жена?
Стенсъл: Друга жена.
Маркизата: Нея ли преследвате? Нея ли търсите?
Стенсъл: Още малко и ще попитате дали Стенсъл мисли, че тя е негова майка. Абсурден въпрос.
От 1945 година насам Хърбърт Стенсъл бе водил съзнателна кампания на привикване без сън. Преди 1945 година той бе мързелив и приемаше съня като един от даровете на живота. Времето между войните бе прекарал необвързан, с несигурен източник на доходи тогава, както и сега. Сидни не му бе оставил в наследство много под формата на лири и шилинги, но във всеки град на западния свят бе създавал доброжелателно отношение сред хората от своето поколение. Тъй като поколението на Стенсъл Старши все още продължаваше да вярва в Семейните Ценности и Добродетели, това означаваше благоприятна перспектива за младия Стенсъл. Той не бе живял през цялото време на чужд гръб: бе работил като крупие в южна Франция, надзирател на плантация в Източна Африка, управител на публичен дом в Гърция; и няколко държавни служби в родината. За попълване на доходите бе разчитал на покера в долнопробните кръчми — с променлив успех, в интерес на истината.
В тази пауза между царствата на смъртта, Хърбърт просто бе свързвал двата края, а бащините си дневници бе препрочитал само с цел придобиване на по-голяма вещина в угаждането на фигуриращите в завещанието „личности за контакт“, които винаги имаха предвид неговата кръвна връзка с баща му. На изреченията за V. изобщо не бе обръщал внимание.
52
Буквалният превод (от
53
Уайтхол — улица в Лондон с правителствени учреждения. Прен. — британското правителство. Букв. (