Собственикът на апартамента изглежда се явяваше изразител на едно общо за всички тях преобладаващо настроение. Той сякаш бе самият Стенсъл отпреди войната и представи на Стенсъл едно ужасяващо зрелище.
Фъргюс Максолидян, евреин от ирландско-арменски произход и универсален човек, претендираше, че е най-мързеливото живо същество в Нуева Йорк. Творческите му начинания, всичките недовършени, се простираха от каубойски роман в бели стихове, до стена, която бе изтръгнал от една кабинка на мъжките тоалетни в гара „Пенсилвания“ и представил на художествена изложба като „готов експонат“, както са го наричали дадаистите в миналото. Отзивите на критиците не бяха ласкави. Фъргюс толкова се омързеливи, че единствената му дейност (с изключение на животоподдържащите) бе веднъж седмично да се бъзика около кухненската мивка с колби, реторти, батерии, солени разтвори. Произвеждаше водород; с него пълнеше един здрав зелен балон, на който бе написана голяма буква Z. Всеки път, когато имаше намерение да спи, той привързваше с канап балона за стълбеца на кревата и това бе единственият признак, по който гостите можеха да разберат дали Фъргюс е в будно или спящо състояние.
Другото му забавление бе гледането на телевизия. Той бе измайсторил един хитър мързелив ключ, който получаваше сигнали от два електрода, закрепени от вътрешната страна на китката на ръката му. Когато Фъргюс изпадаше под определено ниво на будност, съпротивлението на кожата му се повишаваше над предварително зададената величина и задействуваше ключа. По този начин Фъргюс се бе превърнал в приставка към телевизора.
Останалите от Пасмината споделяха сходна летаргия. Раул пишеше за телевизията, старателно запомняше и мрачно се възмущаваше от всички фетишизирани от спонсорите неща в тази индустрия. Слаб рисуваше на спорадични пориви, определяйки себе си като Кататоничен Експресионист55, а своите творби за „предел на некомуникативността“. Мелвин свиреше на китара и изпълняваше прогресивни фолклорни песни. Стилът на Пасмината би трябвало да бъде познатият — бохемски, творчески, с претенции за артистичност — обаче бе дори още по-отдалечен от действителността, романтизъм в своя най-краен упадък; представляващ само една изчерпана интерпретация на мизерията, недоволството и артистичната „душа“. Защото печалният факт бе, че болшинството от тях работеха за прехраната, а темите за разговорите си вземаха от списание „Тайм“ и други подобни нему печатни издания.
Навярно единствената причина за оцеляването им, мислеше Стенсъл, се криеше във факта, че те не бяха сами. И никой друг, освен Бог, нямаше реална представа още колко такива като тях съществуваха на света, с парниково чувство за време, непознаващи живота и оставени на произвола на Съдбата.
Тази вечер купонът като такъв бе разделен на три части. Фъргюс, приятелката му и още една двойка отдавна се бяха оттеглили в спалнята с дамаджана вино; бяха заключили вратата и оставили Пасмината да прави каквото може за постигането на хаос в останалата част от апартамента. Мивката, възседната понастоящем от Стенсъл, щеше да се превърне в площадка, на която да кацне Мелвин: той щеше да свири на своята китара и още преди полунощ в кухнята щяха да се развихрят хороводи и африкански танци на плодородието. Лампите във всекидневната щяха да угасват една след друга, на грамофона-автомат щяха да се въртят и повтарят отново и отново до безкрай струнните квартети на Шьонберг56 (пълна сбирка); цигарите щяха да просветват из стаята като сигнални огънчета, а развратната Деби Сенсей (например) щеше да лежи на пода, галена от Раул или да речем от Слаб, докато тя опипваше крака на някой друг младеж, седнал на кушетката с нейната съквартирантка — и тъй нататък, в нещо като празник на любовта или въртележка. Щяха да бъдат чупени мебели и разливано вино; Фъргюс щеше да се пробуди за малко на другата сутрин, да огледа опустошението и натъркаляните из апартамента останали гости, да ги изгони с ругатни и псувни и отново да легне.
Стенсъл раздразнено сви рамене, слезе от мивката и намери своето палто. На излизане се сблъска с група от шестима: Раул, Слаб, Мелвин и три момичета.
— Хей, човече — подвикна Раул.
— Виж каква гледка — Слаб махна с ръка да посочи развихрящия се купон.
— После — отвърна Стенсъл и излезе.
Момичетата стояха безмълвни. Те бяха нещо като временни компаньонки и съответно заменяеми. Или поне биха могли да бъдат заменени.
— О, да! — възкликна Мелвин.
56
Арнолд Шьонберг (1874 — 1951) — австрийски композитор. В 1934 г. емигрира в САЩ, а в 1941 г. получава американско гражданство. Един от основоположниците и най-виден представител на съвременната класическа музика. След кратко увлечение по Вагнеровия романтизъм, се обръща към експресионизма и постепенно разработва собствена дванайсеттоннва система на атоналната музика — додекафония. (Шьонберг задължава Томас Ман, който описва тази система в романа „Доктор Фаустус“, да помества на първата страница на всяко издание на романа уведомление, че додекафоническата система е духовна и интелектуална собственост на Шьонберг, т.е. първият копирайт на музикално произведение в художествен текст.) Системата на Шьонберг развиват неговите ученици (Антон фон Веберн и Албан Берг) и към нея се придържат множество съвременни композитори. Ако биват изпълнявани всичките струнни квартети на Шьонберг от струнен квартет Ре-мажор (1897 г.) до струнен квартет №4 (1936 г.), ентропията ще нараства.