— Жилищните комплекси превземат света — заяви Слаб.
— Ха, ха — изсмя се едно от момичетата.
— Млъкни! — отсече Слаб и подръпна шапката си. Той винаги носеше шапка, навън или вътре, в леглото или мъртво пиян. И костюми а ла Джордж Рафт57, с огромни остри ревери. Ризи с остри, колосани, отворени яки. Раменете на саката с подплънки, заострени: той целият бе остър. Само не и физиономията му, забеляза момичето: тя бе доста нежна, като лице на развратен ангел — къдрава коса, червени и морави кръгове преплитащи се по два — по три под очите му. По-късно вечерта момичето щеше да целува тези тъжни кръгове под очите му.
— Извинявай — прошепна тя, отдалечавайки се към пожарната стълба. Погледна от прозореца към реката, но видя само мъгла. Една ръка докосна гърба й, точно на мястото, което всеки познат й мъж намираше, рано или късно. Тя изпъна гръб и събра лопатки, обръщайки към прозореца стегнатите си гърди, които внезапно бяха станали ясно забележими. Виждаше неговото отражение, което наблюдаваше тяхното отражение. Обърна се. Той започваше да поруменява. Късо подстригана коса, вълнен костюм меланж „Харис“. — Аха, ти си нов тук — с усмивка отбеляза тя. — Аз съм Естър.
— Казвам се Брад. — Той целият пламна и беше много симпатичен. — Извинявай, стреснах те.
Естър почувствува инстинктивно: той ще бъде добричък и хрисим като току-що дипломирано момче от някой колеж на Бръшляновия Съюз, което знае, че до края на живота си ще бъде все студентче. Но ще продължава да усеща, че нещо му липсва и затова ще гравитира из периферията на Цялата Шантава Пасмина. Ако е административен ръководител, ще се занимава с литературно творчество. Ако е инженер или архитект, ще рисува или ще прави скулптури. Ще заема някакво неустановено положение, ни тук ни там, ще осъзнава и почти ще разбира, че получава най-лошото от двата свята, но никога няма да спре да се чуди защо трябва да има неустановеност или даже съществува ли такава изобщо. Ще свикне да бъде объркан човек и ще продължи играта, ни риба ни рак, докато се разцепи от постоянното напрежение и после ще бъде унищожен. Тя зае четвърта балетна позиция, раздвижи гърди под ъгъл 45 градуса към неговото полезрение, насочи нос към сърцето му, погледна изпод ресници.
— Откога си в Ню Йорк?
Пет-шест бродяги бяха застанали пред прозорците на Музикален Клуб „Нота V“, гледаха навътре и замъглява стъклата с дъха си. От време на време някой младеж с вид на студент, обикновено придружен от приятелката си, излизаше през шарнирната врата и те, наредени един след друг по тесния тротоар на тази къса отсечка от квартал „Бауъри“, просеха от него цигара, пари за билет за метрото, за бира. Цяла нощ февруарският вятър щеше да фучи по широкия улей на Трето авеню и да ги засипва с какво ли не: смазочно масло, утайки и стружки, изхвърляни от струга наречен Ню Йорк.
Вътре Маклинтик Сфиър праскаше суинг с пълно напрежение и всеотдайност. Кожата му бе твърда, сякаш бе част от черепа. Зелената светлина от малкия прожектор открояваше ясно и отчетливо всяко отделно косъмче и веничка по лицето му. От двете страни на долната му устна, вдълбани от натиска на мундщука, дълбоко се очертаваха двойни бръчки, наподобяващи продължения на мустаците му.
Той надуваше алт-саксофон от слонова кост с платик №4½ и такъв звук никой не бе чувал преди. Преобладаваха обичайните разногласия: студентите не го харесваха и обикновено си тръгваха по средата на втората серия от изпълнения. Музикантите от други групи, които имаха свободна вечер или дълга пауза в своите ангажименти в съседни райони на града, слушаха внимателно и опитваха да го харесат. „Още мисля“ — отговаряха те, ако някой им зададеше въпроса дали го одобряват. Всички около бара изглеждаха така, сякаш музиката им допада, в смисъл че я разбират, одобряват, придават й особено значение: но това навярно бе само защото навсякъде хората, които предпочитат да стоят до тезгяха, имат загадъчен вид.
До края на барплота на клуб „Нота V“ има една маса, на която клиентите по правило оставят празните бирени бутилки и чаши, но ако бъде заета достатъчно рано, никой не възразява и келнерите обикновено са твърде ангажирани, за да гонят седналите около нея. В момента масата бе заета от Уинсъм, Каризма и Фу. Паола бе отишла в дамската тоалетна. Всички мълчаха.
Квартетът на подиума не включваше пиано: състоеше се от контрабас, барабани, Маклинтик и един открит от него в Озаркс младеж, който свиреше на ловджийски рог в тоналност „фа“. Барабанистът беше оркестрант, избягващ пиротехническите ефекти и това дразнеше студентската публика. Контрабасистът бе дребен и злобен на вид, с жълти очи и зеници като връхчета на карфици. Той говореше на своя инструмент. Контрабасът бе по-висок от него и като че ли много не го слушаше.
57
Джордж Рафт (1895 — 1980) — американски киноактьор. Става известен през 1930-те в роли на гангстери и „типични американци“; играе ролята на детектива Нед Бомонт в първата екранизация на романа Д. Хамет „Стъкленият ключ“ (1935, реж. Ф. Тътъл). През 1950-те преминава към характерни роли (гангстерът Коломбо Белите Гети в комедията „Някои го предпочитат горещо“). През цялата си кариера е бил свързан с мафията — според слуховете филмът „Белязаният“ (1932), в който Рафт играе един от гангстерите, бил пуснат на екран едва след като Ал Капоне преговаря с режисьора Хауърд Хокс.