Ловджийският рог и алт-саксофонът имаха пристрастие към секстите и миньорните кварти и когато започваха да свирят по такъв начин, сякаш се разразяваше бой с ножове или истинска война: звукът беше хармоничен, но въздухът сякаш бе изпълнен с противоречия. Солата на Маклинтик Сфиър бяха нещо съвсем различно. В заведението имаше някои хора, предимно пишещи за „Даунбийт“58 или съчинители на рекламни анотации за обложките на музикални албуми, които изглежда смятаха, че Маклинтик свири без изобщо да се съобразява със смяната на акордите. Те говореха многословно за соул музика, за антиинтелектуалното и за възраждащите се ритми на африканския национализъм. Това е една нова концепция, твърдяха те, а някои от тях казваха: „Пилето59 е живо“.
Откакто душата на Чарли Паркър се бе разтворила във враждебния мартенски вятър преди почти година, за него бяха изговорени и написани много глупости. Още повече щяха да последват, а и днес продължават да ги пишат. Той бе най-великият алт-саксофонист на следвоенната сцена и когато я напусна, обезумелите брадатковци бяха завладени от някакво странно отрицателно желание — съпротива и отказ да приемат окончателния, отрезвяващо неподправен факт — да пишат по стените на станциите на метрото, по тротоарите и в писоарите опровержението: „Пилето е живо“. Тъй че сред посетителите на Музикален Клуб „Нота V“ тази вечер, по скромни пресмятания имаше едни отвеяни 10%, които не бяха научили новината и виждаха в Маклинтик Сфиър нещо като превъплъщение.
— Той свири всичките ноти, които Пилето пропускаше — прошепна някой пред Фу.
Фу изигра пантомима: направи се, че чупи бирена бутилка в ръба на масата, забива я в гърба на говорещия и я завърта.
Наближаваше време за затваряне, последната серия изпълнения.
— Вече трябва да си ходим — отбеляза Каризма. — Къде е Паола?
— Ето я, идва — отвърна Уинсъм.
Навън вятърът бе в състояние на постоянно веселие. И продължаваше да духа.
Трета глава
В която артистът трансформатор Стенсъл извършва превъплъщения осем на брой
Каквото се широко разтворените женски бедра за развратника, полетите на мигриращите птици за орнитолога, работната пластинка на ножа за стругаря, същото беше буквата V за младия Стенсъл. Поне веднъж седмично той сънуваше, че това е било сън, но ето, пробужда се и открива, че преследването на V. в края на краищата е било просто едно научно търсене, интелектуално приключение в традицията на „Златната клонка“60 или „Бялата богиня“61.
Но скоро той се пробуждаше за втори път, вече наистина, за да стигне отново до неприятното откритие, че провежданото от него издирване в действителност изобщо не е спирало да бъде все същото лековерно, прозаично търсене; V. представлява, общо взето неопределено, похотлива самка подгонена като елен, заек или сърна, преследвана като отживяла или странна или забранена форма на сексуална наслада. А палячото Стенсъл, окичен с подрънкващи звънчета, подскача някъде подир нея и размахва дървено остенче-играчка. Единствено за собствено забавление.
Възражението, което той бе отправил към маркиза ди Киаве Льовенщайн: „Това не е шпионаж“, бе и продължаваше да бъде изричано повече от раздразнение, отколкото от някакво желание да докаже своите чистосърдечни подбуди (предполагайки, че естествената среда на V. е обсадното състояние, Стенсъл бе дошъл на Майорка направо от Толедо, където бе прекарал цяла седмица в нощни разходки из мавританската крепост, задаване на въпроси и колекциониране на безполезни чужди спомени). Искаше му се всичко това да бъде почтено и принципно като шпионирането. Ала тъй или иначе в неговите ръце традиционният инструментариум и съответните схващания неизменно биваха използвани за дребнави цели: плащът — за увиване на мръсно бельо; кинжалът — за белене на картофи; досиетата — за запълване на скучните неделни следобеди. И което бе най-лошо, дегизирането като такова не произтичаше от безспорна професионална необходимост, а бе само една хитрост, просто за да намали своята заинтересуваност от преследването, да отклони към различни „превъплъщения“ известна част на болката от дилемата.
58
„Даунбийт“ — първото американско списание посветено на джаза, започнало да излиза в 1934 г.
59
Пилето — прякор на прочутия американски саксофонист Чарли Паркър (1920 — 1955), един от създателите (заедно с Дизи Джилеспи и Телониус Монк) на стила „бибоп“.
60
„Златната клонка“ (1890) — изследване на религиозното поведение на примитивния свят от английския антрополог Джеймс (Джордж) Фрейзър (1854–1941).
61
„Бялата богиня“ (1948) — изследване на древните митологии от английския поет, романист и литературен критик Робърт Грейвс (1895–1985).