Хърбърт Стенсъл, подобно на малките деца на определен етап на развитие и на Хенри Адамс62 във „Възпитанието“, както и на някои подбрани монарси от незапомнени времена, винаги говореше за себе си в трето лице единствено число. Това помагаше на „Стенсъл“ да изглежда като единствен и неповторим сред пълен набор от самоличности. Основния метод той наричаше „насилствено преместване на личността“, а това не е съвсем същото като „да видиш гледната точка на другия“; защото включваше например носенето на дрехи, с които Стенсъл не би желал да го видят дори и мъртъв, консумирането на храни, от които на Стенсъл би му се затъкнало гърлото, пребиваване в непознати квартири, посещения на нетипични за Стенсъл барове и кафенета; всичко това със седмици наред; и защо? За да продължава да бъде Стенсъл на мястото си: тоест в трето лице единствено число.
И така около всяко отделно зрънце от досието се бе развила седефена маса от заключения, поетическа волност, насилствено преместване на личността в едно минало, което той не помнеше и в което изобщо нямаше никакво основание да навлиза, изключвайки, разбира се, непризнатото от никого право на страстно творческо желание или историческо безпокойство. Той полагаше най-старателни и безпристрастни грижи за всяка отделна мида от своята подводна ферма, обикаляше непохватно своя провесен на колчета резерват в дъното на залива, внимателно избягваше малката тъмна дълбина точно посред култивираните стриди, където Бог знае какво живееше: лобното място на баща му, остров Малта, за който Хърбърт нямаше абсолютно никаква представа и където кракът му изобщо не бе стъпвал, понеже нещо там го държеше на разстояние, отблъскваше, плашеше.
Веднъж в апартамента на Бонго-Шафтсбери, докато придрямваше привечер на канапето, Стенсъл извади единствения сувенир от малтийската авантюра на стария Сидни, каквато и да бе била тя. Пъстра четирицветна пощенска картичка, батална фотография от вестник „Дейли мейл“, показваща взвод фустанелести потни шотландци от Гордънския полк помъкнали носилка, на която лежеше огромен германски сержант с дълги къделести мустаци, единият му крак в шина, а на лицето му възможно най-благата усмивка. Посланието на Сидни гласеше: „Чувствувам се стар и същевременно като жертвена девица. Пиши и ме развесели. БАЩА ТИ.“
Младият Стенсъл не бе отговорил, понеже бе осемнайсетгодишен и изобщо не пишеше писма. Това бе част от настоящия лов: как се бе почувствувал, когато година и половина по-късно научи за смъртта на Сидни и едва тогава осъзна, че след пощенската картичка нито един от двамата не бе правил опит да се свърже с другия.
Някой си Порпънтайн, колега на баща му, бил убит на дуел в Египет от Ерик Бонго-Шафтсбери, бащата на собственика на този апартамент. А дали въпросният Порпънтайн не бе отишъл в Египет (тъй както старият Стенсъл бе заминал за Малта), оставяйки, може би, писмо на своя син, че се чувствува като някой друг шпионин, отпътувал на свой ред, за да умре в Шлезвиг-Холщайн, Триест, София, където и да е? Апостолска последователност. Те трябва да знаят кога настъпва момента, често бе мислил Стенсъл; но ако смъртта идваше като някакъв последен Боговдъхновен дар, той нямаше как наистина да разбере това. Стенсъл разполагаше само със завоалираното споменаване на името на Порпънтайн в дневниците. Останалото бе превъплъщение и сън.
I
С превалянето на следобеда над площад „Мохамед Али“ започнаха да се събират жълти облаци, които идваха от Либийската пустиня. Напълно беззвучен вятър повя по улица „Ибрахим“ и през площада, донасяйки пустинен хлад в града.
За П. Айьоль, сервитьор в кафенето и развратник-аматьор, облаците сигнализираха дъжд. Единственият му клиент, англичанин, вероятно турист, защото лицето му бе лошо изгоряло от слънцето, бе навлечен с вълнен костюм и палто, и наблюдаваше очаквателно площада. Въпреки че бе седял над кафето си не повече от десетина минути, той вече изглеждаше също такава неизменна част от пейзажа, както и самата статуя на Мохамед Али на кон. Айьоль знаеше, че някои англичани притежават такъв талант. Но те обикновено не биваха туристи.
Айьоль се бе полуизлегнал на един стол близо до входа на кафенето; външно равнодушен, но вътрешно преизпълнен с тъжни и философски размисли. Жена ли чакаше този човек? Колко наивно и глупаво е да се надяваш на някаква романтика или внезапна любов от Александрия. Никой туристически град не даваше лесно такъв подарък. Нужно бе — откога не бе идвал той на юг? дванайсет години? — поне толкова време. Нека се заблуждават и да мислят, че градът е нещо повече от това, което пише за него в пътеводителя „Бедекер“63: един отдавна срутен от земетресение и погълнат от морето фар; живописни, но безлики араби; паметници, гробници, модерни хотели. Лицемерен и престорен град; твърде муден — за „тях“ — както самия Айьоль.
62
Хенри Брукс Адамс (1838–1918) — американски историк и литератор. В случая става дума за неговата книга „Възпитанието на Хенри Адамс“ (1907) — биографично изследване на неговото културно наследство и критически преглед на епохата, в която е живял.
63
Общо название на разнообразни туристически справочници-пътеводители, печатани от немския издател Карл Бедекер (1801–1859), първият от които бил публикуван в 1839 г. в Кобленц.