Главата на Плой изникна иззад ъгъла на барплота. Той изщрака със зъби към Профейн.
— Това тука е моят приятел Дюи Гланд, съвсем нов е на кораба — обяви Плой и посочи високия мрачен бунтар с огромен клюноподобен нос, който го бе последвал, влачейки китара по триците на пода.
— Поздрав — рече Дюи Гланд. — Искам да ти изпея една песенчица.
— За да ознаменуваме повишението ти в чин редник първи клас — отбеляза Плой. — Дюи я пее на всеки.
— Това беше миналата година — поясни Профейн.
Но Дюи Гланд опря крак на месинговата стъпенка на барплота, сложи китарата на коляно и започна да подрънква. След осем такта той запя във валсов ритъм:
— Хубава песен — отбеляза Профейн на своята халба с бира.
— Има още — добави Дюи Гланд.
— О! — въздъхна отчаяно Бени.
Внезапно зъл миазъм обгърна Профейн изотзад. Върху раменете му като чувал с картофи тупна нечия ръка и в обхвата на периферното му зрение се плъзна халба бира, стисната в голям маншон, нескопосано ушит от прогнила кожа на песоглавец.
— Бени, как върви сутеньорството, хйъ, хйъ?
Този смях можеше да идва само от Пиг Бодайн, бивш съкорабник на Бени, който извърна глава. Точно така. Хйъ хйъ наподобява смеха, получаващ се, когато сложиш върха на езика под централните предни зъби и изтръгваш от устата гърлени звуци. Това, според Пиг, беше ужасно гадно.
— О, приятелю Пиг! Май си пропуснал отплаването?
— Вързах го. Зам.-боцманът Папи Ход ме принуди да дезертирам.
Най-добрият начин да избегне човек бреговата полиция е да стои трезвен и със своите хора. И затова Пиг бе отишъл в Моряшки гроб.
— Как е Папи?
Пиг му разказа, че Папи Ход и келнерката, която бе взел за жена, се били разделили. Тя го напуснала и дошла да работи в Моряшки Гроб.
Интересна личност бе тази млада съпруга, Паола. Твърдеше, че е шестнайсетгодишна, ала нямаше начин да разбере човек дали казваше истината, защото зданието на архива, съдържащ нейното кръщелно, бе разрушено, както повечето други сгради на остров Малта.
Профейн бе присъствувал на запознаването им: Метро Бар на „Страйт Стрийт“ или „Търбухът“, както наричаха тази улица. Ла Валета, остров Малта.
— Чикаго! — бе изръмжал Папи Ход с гангстерска интонация. — Чувала ли си за Чикаго? — Междувременно пъхайки със злокобен вид ръка в моряшката блуза, стандартен за Папи Ход жест из цялото средиземноморско крайбрежие.
В края на краищата, той обикновено изваждаше носна кърпа, а не пистолет, изсекваше се, а после ухилен вторачваше поглед в седналото срещу него момиче, което и да бе то. Американските филми бяха дали на всички тях клишета, всекиму, с изключение на Паола Мистрал, която тогава продължи да го наблюдава със стиснати ноздри и сбрани в мъртва точка по средата на челото вежди.
Като завършек на операцията Папи Ход успя да получи 500 долара заем при 40% лихва, от фонд „покупки“ на готвача Мак, за да отведе Паола в Съединените Щати.
Навярно за нея това бе просто един начин да стигне до Америка — обектът на неистов копнеж на всички келнерки от Средиземноморието — където имаше предостатъчно храна, дрехи, постоянно отопление и много събрани на едно място сгради. Папи сполучи да я вкара в Щатите, но бе принуден да излъже за годините й. Тя можеше да бъде на всяка възраст, която пожелаеше. А и от всяка националност, защото Паола като че ли знаеше по малко от всички езици.