„Като корема ти…“, но достатъчно. Тя се отдалечи плавно, леко като дим от пура, издигащ се от голямата зала долу. Бе произнесла „о“ с въздишка, сякаш прималяваше от любов. На стълбите към нея се присъедини едър възрастен мъж с посивяла коса, който приличаше на професионален уличен побойник, натъкмен с фрак.
— Виктория — избоботи той.
Виктория. Кръстена на нейната кралица. Юзеф напразно опитваше да сдържи смеха си. Човек никога не знае какво може да го развесели. Цялата вечер вниманието му периодически щеше да се отклонява към нея. Приятно бе сред всичката тази пищност да има нещо, върху което да се фокусира. Тя определено бе по-различна от другите. И тембърът й се открояваше даже гласът й бе по-лек от всичко останало в нейния свят, извисяваше се заедно с цигарения дим и стигаше чак до Юзеф, чиито ръце лепнеха от пунша с „шабли“, а мустаците му вече представляваха тъжна увиснала плетеница, защото той имаше навика несъзнателно да дъвчи краищата им.
Мекнес наминаваше през половин час, за да го нагрубява. Ако наоколо нямаше хора, които да ги чуват, двамата си разменяха оскърбления, ту предизвикателно арогантни ту безобидни, всички до едно следващи левантинския начин на изразяване, състоящ се в проследяване генеалогията на събеседника назад във времето, и в експромптно създаване, при всяка стъпка или поколение, на все по-чудновати и невероятни родства.
Австрийският консул граф Кевенхюлер-Меч прекарваше твърде много време в компанията на своя руски колега господин де Вийе. Как могат тези двамата така да се шегуват и утре да бъдат врагове, недоумяваше Юзеф. Навярно те са били врагове вчера. Той реши, че държавните служители не са човешки същества.
Юзеф размаха черпака за пунш към отдалечаващия се гръб на Мекнес. Държавен служител значи. А какво е той, Юзеф, ако не държавен служител? Човешко същество ли е? Определено да, преди да бе възприел политическия нихилизъм. Но в качеството си на служител, тук, тази вечер, за „тях“? Все едно че е аплик на стената.
Но това ще се промени, с мрачна усмивка отбеляза Юзеф. Минута по-късно той отново мечтаеше за балони.
Момичето Виктория седеше на най-долното стъпало на стълбището и се явяваше център на любопитна жива картина. До нея бе разположен топчест рус мъж в сбръчкан и силно отеснял от дъжда официален костюм. Изправени срещу тях, на върховете на хоризонтален равнобедрен триъгълник стояха сивокосият мъж, който бе избучал името й, единайсетгодишно момиче в безформена бяла рокля, и още един мъж, чието лице изглеждаше доста загоряло от слънцето. Единственият глас, който Юзеф чуваше, бе на Виктория.
— Сестра ми обича скали и вкаменелости, господин Гудфелоу. — Русият мъж до нея кимна любезно. — Покажи им, Милдред.
Момичето извади от своята чантичка един камък, обърна се и го поднесе първо към компаньона на Виктория и после към червеноликия до нея. Той отстъпи назад, като че смутен. Юзеф помисли, че този човек можеше да се изчервява, когато пожелае и никой нямаше да разбере това. След още няколко думи червеноликият напусна компанията и заподскача нагоре по стълбите, вдигнал пет пръста към Юзеф:
— Khamseh.76
Докато Юзеф пълнеше чашите, някой приближи изотзад англичанина и леко го докосна по рамото. Англичанинът рязко се извъртя със свити юмруци и мигновено зае бойна стойка, готов за насилие. Юзеф изви вежди нагоре, едва доловимо. Още един уличен побойник. Откога не бе виждал подобни рефлекси? Такива имаше един осемнайсетгодишен чирак-каменоделец, убиецът Тюфик — може би.
Но този бе около четиридесет и пет годишен. Според Юзеф никой човек няма да поддържа своята форма толкова дълго, освен ако това не го изисква професията му. А коя професия би включвала талант за убиване и такова самообладание на прием в консулство? И то не кое да е, а австрийското консулство.
Англичанинът отпусна ръце и кимна любезно.
— Прекрасно момиче — отбеляза другият. Той бе със сини очила и фалшив нос.
Усмихнат, англичанинът вдигна таблата с петте чаши пунш и тръгна надолу по стълбите. На второто стъпало преплете крака и падна; продължи да се търкаля и подскача, следван чак до най-долното стъпало от звуците на счупено стъкло и разплискан пунш с шабли. На Юзеф му направи впечатление, че той знаеше как да пада. Другият уличен побойник се изсмя, за да прикрие общата неловкост.
— Веднъж в някакъв мюзикхол видях един човек да изпълнява такова падане — прогърмя гласът му. — Но ти го направи много по-добре, Порпънтайн. Наистина.