Порпънтайн извади цигара и запуши, тъй както си лежеше на пода, където бе завършило сгромолясването му.
Горе на мецанина човекът със сините очила надзърна ехидно иззад една колона, свали фалшивия нос, пъхна го в джоба си и изчезна.
Странно сборище. Но Юзеф предположи, че тук има още нещо. Беше ли то свързано с Кичънър и Маршан? Разбира се, че трябва да има някаква причинна връзка. Но… Озадачеността му бе прекъсната от Мекнес, който бе довтасал, за да опише прапрапрадядото на Юзеф като еднокрако куче-мелез на диета от магарешки екскременти, и съответно прапрапрабабата като сифилитична слоница.
III
В ресторант Финк77 цареше спокойствие: клиентите бяха малко. Няколко английски и немски туристи — от стиснатите, при които нямаше смисъл да ходи келнер — седяха разпръснати из залата и вдигаха толкова шум, колкото можеше да се чуе и по пладне на площад „Мохамед Али“.
Максуел Роули-Бъг, с фризирана коса, накъдрени мустаци и изрядни до последната гънчица и конец горни дрехи, седеше в един ъгъл с гръб към стената и усещаше как първите пронизващи болезнени тръпки на паника започваха да подскачат из корема му. Защото под внимателно нагласената черупка на косата, кожата и плата се криеше окъсано сиво бельо и сърце на безделник. Старият Макс беше скитник, при това беден.
Още петнайсет минути, реши той. Ако не се появи нещо обещаващо, отивам в „Юнивер“.
Около осем години по-рано — в 1890-та — след един неприятен инцидент в Йоркшир, той бе преминал границата на страната Бедекер и стъпил на нейна земя. Тогава се казваше Ралф Макбърджес — един млад Лохинвар78, навлязъл в достатъчно широките по онова време хоризонти на английските вариететни кръгове. Той пееше по малко, танцуваше по малко, разказваше няколко сносни мръсни вицове. Обаче Макс или Ралф имаше един проблем; беше, ако можем така да се изразим, твърде игрив с малките момичета. Специално онова момиче Алис бе демонстрирало на десетгодишна възраст същите компромисни реакции (закачка, игра, тя ще пее — колко забавно), както и нейните предшественички. Но те знаят, мислено повтаряше Макс: колкото и млади да са, те знаят за какво става дума, знаят какво правят. Само че това не ги тревожи особено. Ето защо Макс ясно бе очертал границата на около шестнайсет години — над тази възраст като нескопосани сценични работници се появяваха романтиката, религията, разкаянието и разваляха чистия и неосквернен танц за двама.
Но момичето бе споделило с приятелките си, които й завидяха — поне една от тях бе завидяла достатъчно, за да го раздрънка на пастор, родители, полиция — о, Господи! Какъв конфуз! Въпреки всичко това, Макс дори не бе опитвал да забрави живата картина — гримьорна в театър „Атенеум“ в неголемия град Лардуик-на-Фен. Открити канализационни тръби, в ъгъла окачени изтъркани рокли с пайети. Разчупена куха бутафорна колона от реквизита на романтичната трагедия, която водевилът бе заменил в репертоара. Като легло един сандък за костюми. После стъпки, гласове, много бавно завъртане на топката на бравата…
Тя го бе искала. Даже след това, без сълзи, сред кордон от изпълнени с омраза лица, очите й бяха казали: аз все още го искам. Алис — падението на Ралф Макбърджес. Какво всъщност искаха те, знае ли някой?
Как бе дошъл в Александрия, къде щеше да отиде след Александрия, това малко засягаше туристите. Той беше от онези скитници, които съществуваха, макар и неохотно, единствено в ограничения свят на пътеводителя Бедекер — също тъй характерен топографски белег, както и другите автомати: носачи, келнери, файтонджии, чиновници. Нещо прието за даденост от само себе си. Всеки път, когато той вършеше своята работа — тоест крънкаше храна, напитки или подслон — между Макс и неговия „клиент“ влизаше в действие едно краткотрайно споразумение, по силата на което Макс биваше определян като състоятелен турист, временно затруднен от някаква неизправност в механизма на туристическата агенция „Кук“.
Банална игра между туристи. Те знаеха какъв в действителност е Макс; а замесените в играта участваха по същата причина, поради която се пазаряха в магазините или даваха бакшиш на просяците: това бе неписан закон в страната Бедекер. Макс представляваше едно от дребните неудобства в тази почти идеално уредена туристическа държава. А то прекрасно се компенсираше от „колорита“.
В ресторант „Финк“ настъпи оживление. Макс вдигна очи с интерес. Весели компании пресичаха улица „Росет“, идваха от една сграда, която приличаше на посолство или консулство. Сигурно празненството там бе току-що приключило. Ресторантът бързо се изпълваше. Макс оглеждаше внимателно всеки новодошъл, в очакване на едва забележимото кимване, на сигнала.
78
Лохинвар — герой от „Балада за Лохинвар“ от Уолтър Скот. А също и рицар от Кръглата маса на крал Артур, получил заради изисканите си маниери прозвището „Учтивия“.