А що се отнася до Алис — нали си имаше „нейния“ свещеник? — тя беше не особено добра ученичка, снажна англичанка, бъдеща майка, червенобузеста и тъй нататък. Какво става с теб Макс?, запита се той. Излез от онзи сандък за костюми, отърси се от нерадостното минало. Тази е просто една Виктория, Виктория… какво толкова има в нея?
Обикновено сред подобни компании Макс можеше да бъде словоохотлив, забавен. Не толкова в отплата за храната или подслона, колкото за да поддържа формата и находчивостта си, умението да разказва занимателни истории и да преценява връзката със слушателите, в случай че, в случай че…
Той би могъл да се завърне в бранша. Имаше вариететни трупи, които правеха турнета в чужбина: точно в този момент, с осем години по-възрастен, с изменена линия на веждите, боядисана коса, мустаци — кой би го познал? Нужно ли е това изгнание? Историята се бе разчула в трупата и от нея нататък по малките градове на цяла провинциална Англия. Но нали всички го обичаха, хубавият, весел Ралф? Сигурно след тези осем години, дори и да го разпознаят…
Обаче сега Макс не намираше кой знае колко много да каже. Момичето доминираше разговора и то такъв разговор, какъвто Макс не умееше да води. Липсваше обмяната на впечатления от предишния ден — изгледи! гробници! чудновати просяци! — нямаше хвалене с удачни дребни покупки от магазините и базарите, нито предложения за утрешния маршрут; само едно бегло споменаване за прием тази вечер в австрийското консулство. Вместо това имаше едностранна изповед, Милдред съзерцаваше парче скала с трилобитни79 вкаменелости, което бе намерила на полуостров Фарос, а двамата мъже слушаха Виктория, но сякаш бяха някъде другаде — прехвърляха погледи един към друг, към вратата, оглеждаха залата. Вечерята бе сервирана, изконсумирана, съдовете прибрани. Но дори и с пълен стомах, Макс не можеше да се развесели. Тези хора му действуваха някак потискащо: Макс изпитваше определено безпокойство. В какво се бе забъркал? Избирането на тази компания показваше лоша преценка.
— Боже мой! — долетя от Гудфелоу.
Останалите вдигнаха очи и видяха зад тях да се появява мършава фигура във фрак, чиято физиономия имаше вид на нажулен с коприва ястреб-врабчар. Главата се изкикоти, запазвайки своя зловещ израз. Виктория прихна.
— Това е Хю! — извика тя, очарована.
— Точно така — долетя някъде отвътре приглушен глас.
— Хю Бонго-Шафтсбери — отбеляза Гудфелоу, доста нелюбезно.
— Хармакис — посочи Бонго-Шафтсбери керамичната ястребова глава. — Бог на Хелиополис и главно божество на Долни Нил. Това нещо е напълно автентично: маска, която е била използувана при древните ритуали. — Той седна до Виктория, а Гудфелоу се намръщи. — Дословно преведено означава Хор80 на хоризонта, представян също като лъв с човешка глава. Подобно на сфинкса.
— О! — възкликна Виктория (това провлачено „о“). — Сфинксът.
— Докъде смятате да стигнете надолу по Нил? — попита Порпънтайн. — Господин Гудфелоу спомена за вашия интерес към Луксор.
— Мисля, че това е неразработена територия, сър — отвърна Бонго-Шафтсбери. — Още в 1891 година Гребо81 откри гробницата на тиванските жреци и оттогава насам в този район изобщо не са били извършвани качествени археологически разкопки. Пирамидите в Гиза трябва да бъдат видени, разбира се, но в тях няма нищо ново, откакто преди шестнайсет-седемнайсет години господин Флиндърс Петри82 ги проучи най-подробно и добросъвестно.
80
Хор — едно от главните божества в древен Египет, първоначално велик бог-небе и бог-слънце, представян в йероглифите като крилат слънчев диск.
81
Йожен Гребо — известен френски египтолог от XIX в., провеждал разкопки в египетската Долина на царете; автор на няколко книги по египтологии; директор на египетската служба за древни култури (1886–1892).
82
Уилям Матю Флиндърс Петри (1853–1942) — британски археолог и египтолог, автор на „Атлас на оръдията на труда на всички народи“ (1917).